Читать «Отшелника» онлайн - страница 18

— Вие… нали не сте бракониер?

Едва сега, изглежда, баронът забеляза, че неговият спасител е въоръжен с пушка.

— Забравете тази некрасива дума, както аз вече забравих странните приказки, които чух преди малко, когато се разправяхте в шахтата.

Баронът отправи пронизващ поглед към Отшелника. Очевидно онзи смяташе, че го държи в ръцете. От друга страна, даде да се разбере, че иска и по-нататък да му помогне. Това възбуди любопитството на владетеля на замъка.

— Е, добре! Какво да разбирам под вашето предложение?

— Чух, че става дума за шест хиляди гулдена. Вие сега ги изгубихте.

— И по-нататък?

— Аз мога да ви заема тази сума.

— Изненадвате ме. Нима можете да се лишите от толкова много пари?

— Защо не? Аз съм богат, много богат.

— Какво искате в замяна?

— Нищо. Давам ви парите и вие само ми давате съответната разписка.

— И за колко време ще ми ги предоставите на разположение?

— Докато сте в състояние да ми върнете сумата.

— Това би било върхът на всичко! Кога мога да имам парите?

— Ако имате добрината да ме придружите до вкъщи — веднага!

Сговорчиво тръгнаха към жилището на Отшелника. Изцяло от само себе си се разбира, че Винтер не се възползва от подземния проход. Той не възнамеряваше да издава тази тайна дори пред барона. Достигнаха старата кула преди зазоряване. Отшелника наброи на владетеля на замъка шест хиляди гулдена на масата, а онзи му даде разписка.

Глава 4

Един тимпанист на име Хаук

В „Тиволи“, широко известния ресторант в столицата, два пъти седмично имаше бална вечер. Тези забави биваха посещавани само от синовете и дъщерите на буржоазни фамилии. От време на време сбъркваше пътя си насам и някоя почтена прислужница.

Капелата тъкмо беше привършила един валс и си позволи една добре заслужена пауза. Танцьорите се върнаха със своите дами по масите, а музикантите станаха, за да поразтъпчат нозе и вземат нещо освежително.

Тимпанистът и третият виолонист си взеха по бира и застанаха до плота на една маса за правостоящи, за да обсъдят последните събития на деня, които днес навсякъде в столицата представляваха главната тема. Отново ставаше въпрос за разобличения Капитан и бившата му банда.

Но най-напред двамата удариха по една порядъчна глътка.

— Ох, как благотворно действа! — каза тимпанистът, като примлясна с наслада език и остави чашата.

Беше пълен млад мъж в началото на двайсетте с огненочервена коса и по момичешки снежнобяло лице. Добродушните, весели черти издаваха шегобиеца. Той изтри пяната от устата си и каза:

— И така, Капитана едва не гушнал чимшира, а? Днес за съжаление още не съм имал възможност да чета вестници, тъй като трябваше да уреждам доста писмена работа.

— Е, нали знаеш, Хаук, че ковачът Волф беше довереникът на Капитана в Хелфенщайн. Предвождал там контрабандистите.

— Да, знам. Но винаги го отричаше.

— Е, сега си признал.

— Поврага! И как така из един път е склонил?

— Обхванало го разкаяние. Но идва и още по-добро. Той изповядал и други неща.

— Какви? Всички дяволи, хайде не ме разпъвай на кръст!

— Само спокойствие, Хаук, едно след друго! Признал, че той запалил преди двайсет години замъка Хелфенщайн. Сигурно си чел за този пожар, или…?