Читать «Отшелника» онлайн - страница 106

— Човече, вие наистина сте откачили! Хайде, докторе!

Хвана Холм за ръката, за да се отдалечи с него. Но тогава владетелят на замъка застана на пътя им и изкомандва:

— Стой! Без мое разрешение няма да се отдалечавате оттук нито крачка. Такива самонадеяни хлапаци човек освобождава едва когато ги е научил на ред. Заповядвам ви… ау, по дяволите!

Прекъсна и се хвана с две ръце за лицето, защото едва беше изрекъл оскърбителните думи, ръката на Хаук изплющя първо по едната и после по другата му буза.

— Ето ти на, тъпако! Така постъпват самонадеяните хлапаци. Той щял да ни арестува!

Сега баронът се сети за пушката си. Смъкна я рязко от рамото, насочи я и извика вбесено:

— Падай на колене и моли за прошка, иначе моментално ще ти пратя един куршум в главата! Аз от майтап не разбирам!

— И въпреки това си правиш майтап, дърто магаре! Нима не виждаш, че предпазителят на пушкалото ти е спуснат? Стреляй! Това ще бъде короната на славата ти!

Дръпна ухилено Холм със себе си.

Баронът не понечи да ги спре. Беше изцяло объркан. Фактът, че бе искал да стреля с блокиран затвор, му се стори и на него толкова глупав, че не намери думи да даде воля на гнева си.

А на другите двама им трябваше много време, докато овладеят веселостта си.

— Ако знаеше какво сме наумили срещу него, щеше още повече да се ядоса — отбеляза Холм. — До половин час ще настъпи нощта. Хайде да потърсим още веднъж липата, за да преценим дали ще намерим във вътрешността й място.

— Това би могло да направи впечатление. Идете сам. Ако само един се завърти покрай липата, ще привлече по-малко внимание.

— Ама вие сте направо криминален полицай! Но имате право. Отидете в селската гостилница и ме чакайте там. Аз ще дойда по-късно.

Разделиха се. Хаук намери гостилницата, в която не се наложи дълго да чака. Холм дойде, седна и каза:

— Работата ще се уреди. Мисля дори, че в хралупата ще има място за двама. Но какво ще стане, ако на онези им хрумне да претърсят дървото дали няма някой?

— Ще бъде много глупаво.

— Да. Но срещу това няма средство, трябва да рискуваме. В полунощ ще се разбере. Как ще прекараме времето дотогава?

— Там има билярд. Ще поиграем известно време и после тръгваме!

Така и направиха. Когато удари десет, потеглиха и стигнаха в близост до липата. Тя се издигаше смълчана и самотна. Никой не можеше да види двамата в мрака на вечерта, така че пробваха с цялото си спокойствие дали ще намерят място във вътрешността на дървото. Стана, но положението, което трябваше да заемат, беше толкова неудобно, че не можеха да изтраят вътре до пристигането на Симеон. Ето защо седнаха на тревата, обграждаща дървото, и се заслушаха безмълвно във всеки шум.

Най-сетне, малко преди полунощ, чуха от шосето да приближават стъпки и веднага пропълзяха в хралупата. Един мъж дойде и седна точно там, където преди малко бяха седели те. Минаха няколко минути, после отново се чуха стъпки. Дойде втори. Приближи към първия и поздрави.

— Отдавна ли сте тук? — попита.

— Не, едва от пет минути.

— Видяха ли ви?

— Боже опази! Аз съм тук още от следобеда, но вървях по скрити пътища и се придържах все към гората.