Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 12

Заобиколих колоната. По нея също блещукаха новогодишните светлинки, сякаш ме дебнеха множество котешки очи. Краката ми бяха омекнали, едва ги придвижвах. Струваше ми се, че всеки миг може да се стовари върху мен водопад от страшни гласове и заедно с блещукащия купол ще започнем да пропадаме в други времена — на съд и отмъщение…

Глуха тишина. Прах под краката. И върху коженото покривало — също дебел слой прах. Внимателно повдигнах единия му край. Кожата се откъсна безшумно, безтегловна като пепел. Тогава изместих с ръкав покривалото встрани — и блесна в лицето ми сноп лъчи.

В кристалния гроб лежеше Белоснежната. Беше като жива. По страните й избиваше лека руменина, а небесносините й очи ме гледаха в упор. Венец от златни листа и златни гроздове обрамчваше русите й плитки. Тюркоазни обици блестяха в ушите й. Да, тя беше прекрасна като самодива и толкова омайващо бликаше нейната красота, че аз започнах да отстъпвам, докато не се опрях о колоната.

Намерих я! Намерих Белоснежната! Аз я намерих! Значи легендата — цялата, от начало до край — е истина. Оставих лампата до колоната и отново се промуших през отвора, изкатерих се по стълбичката в кладенеца и като откачен хукнах към палатката на Учителя. След дворцовия площад се усетих, че мога да изплаша цялата капнала от умора експедиция, и преминах на по-нормален ход. Месецът проблясваше като златна тока върху небесното покривало. Реката се заливаше от смях. А аз все се оглеждах с усещането, че зад мен се прокрадва магьосница самовила с венец от златни листа и гроздове. Напразно не си се отбил в Бекбалък — в крепостта на завоя на реката, побелял от странствувания венецианецо!

Леко разтресох Учителя.

— Сергей Антонович, обличайте се. Трябва веднага да идем на разкопките!

Без да пита нищо, Учителя надяна бая поизвехтялото си брезентово яке и тръгнахме към обсерваторията. Аз първи се вмъкнах в склепа. За внушителната фигура на Учителя отворът се оказа малък. Наложи се много внимателно да откъртя още няколко камъка с лоста отвътре. Най-после и двамата се озовахме до колоната с почти угасналата лампа. Увеличих фитила.

— Нищо да не се пипа с ръце — със странно променен глас каза Учителя и пристъпи към кристалния гроб. Аз осветявах нишата иззад гърба му. Дълго се вглежда той в дивните черти на Белоснежната. После се обърна към мен и стисна до болка рамото ми.

— Благодаря ти, братко — прошепна. — Ако красотата наистина спаси света, то ще е само такава — пречиста.

Около час той най-внимателно разглежда гробницата, намери тайния вход до масата, начерта в бележника си плана на помещението и странните орнаменти от купола и колоната. Прашният кръгъл поднос на масата се оказа портрет на Белоснежната. Художникът я беше нарисувал без накити, с дебела плитка, падаща по рамото към букетче кокичета. На рамото й бе кацнала червенушка. Бялото й елече бе обшито със светлозелен ширит, с избродирани по него червенушки между разцъфнали клонки. Боите излъчваха синьо сияние с цвета на водата на северните реки. Портретът сякаш беше рисуван вчера.