Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 11

Споделих тези свои мисли с Учителя. Той одобри плана ми: първо да изкопая кладенец и от него да прекарвам пробни странични ходове.

Ровех с лопата червеникавата земя, без да изправям кръст. Наближаваше сезонът на дъждовете. Първите два прохода (на север и на запад) не дадоха нищо: единият се срути, а другият опря в скала. Копаех дори и нощем, тайно от всички, на светлината на газена лампа. Понякога правех почивки и изпълзявах навън, за да глътна свеж въздух. Недалече дрънчеше сондажната кула, осветена с гирлянди от лампи. Там също гризяха глината и гранита и може би бездушната сонда отдавна вече бе пробола гърдите на Белоснежната. Виеха чакали, обърнали дългите си муцуни към лунния фенер. Пригласяха им дивите котки. Вятърът донасяше мириса на хилядолетни чергарувания. Някога оттук е минал Марко Поло и също е слушал тези звуци, усещал е този мирис, за да може по-късно, измъчван в плен, да разкаже без всякакви украшения за изстраданото и преживяното от него и да обезсмърти името си — о, не със званието член на великия съвет на Венеция и не с подвизи в братоубийствената война с Генуа, а с простодушното повествование за земи непознати, от което не се е отрекъл дори и на смъртния си одър и в което е съумял да каже добри и правдиви слова за Русия, която никога не е виждал. Привет на теб, праведни страннико, от местността на Джейраните!…

Една нощ лопатата ми опря о каменен зид. Камъните приличаха на тънки тухли, бяха обрасли с мъх, недокоснати от пламък и плътно прилепнали. Върнах се по прохода в кладенеца и взех лост. Още първите удари отекнаха със странен подземен шум. Сърцето ми се качи в гърлото. „Значи там, зад зида е празно пространство“ — тази мисъл ме изгори. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, докато един от камъните поддаде и падна в краката ми. От дупката, която се образува, миришеше на застояло и на още нещо непознато — остра и дразнещо. Внимателно извадих няколко камъка и пъхнах ръката си в отвора. Тя увисна в празното пространство. Тогава взех лампата и се проврях в тъмното.

… Стените на кръглата сводеста стая без прозорци ми се сториха обкичени с множество разноцветни кандила като новогодишна елха. Дори при мъждивата светлина на лампата те преливаха във всички цветове на дъгата. Мощна колона, облицована с яспис и оникс, крепеше купола, изрисуван с орнаменти. Вляво, опряна до стената, блестеше в златисто масивна маса с купчини дебели черни книги върху нея. До масата — стол от черно дърво с висока облегалка. А вдясно — отначало скрит за мене от колоната — стоеше в скосената ниша сандък, покрит с нещо като кожено покривало за кон със златни плочки по него.

Много бях слушал за хитроумните капани, поставяни на пътя на грабителите на гробници: за падащи на главата каменни плочи, за разтварящи се под краката кладенци, на чието дъно са забити копия, за отровни стрели, излитащи от тъмата. Разбира се, и тук можеше да има нещо такова. Въпреки това, без много да му мисля, вдигнах лампата над главата си — ръката ми се допря до студения гладък свод и аз инстинктивно я отдръпнах, като едва не загасих пламъка.