Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 147

„Ето че дори за слънцето започнах да мисля като синглитите — помисли си той с тъга. — Няма да мине много време и ще забравя, че съм бил човек. Упорито ме водят натам. Вероятно и това райско кътче е създадено специално за тази цел. Те контролират всички мои мисли…“

— Не си прав. Ще се научиш напълно да изолираш мозъка си от всякакви въздействия, тук не е прието да се досажда на човек, който е зает или е вглъбен в себе си, а когато някой се замисли, никой не му обръща внимание. Пък и ти вече не си човек. Колкото по-скоро забравиш миналото си, толкова по-добре

— Ами ако не искам да забравя? — предизвикателно попита Фил.

— Не се изразих съвсем точно. Ние сме устроени така, че нищо не можем да забравим, но сега спомените за твоята загубена човешка същност дотолкова владеят съзнанието ти, че го довеждат до болезнено състояние и ти пречат да възприемаш обективно действителността. По-късно те ще заемат своето място и ти ще се сещаш за миналото си с известно съжаление, както понякога си спомняш за детството. Някога като хлапе ти погледна през някакво стъкълце и откри един нов свят. Той те чака тук.

— И това ли знаеш?

— Ще знам всичко за теб, докато не се научиш да изолираш съзнанието си от странични въздействия, а то няма да стане скоро, и ще означава, че си станал възрастен в нашия нов за тебе свят.

— Сега ме остави, искам да помисля, да разбера онова, което виждам тук, без твоя помощ.

— Добре — лаконично каза гласът. Фил мислено го повика, но онзи не се обади. Той се усмихна, те спазваха правилата на играта, но въпреки това Фил не повярва, че наставникът съвсем е изчезнал.

Покрай него, без да бързат, крачеха току-що слезлите от влака пътници. Вървяха поединично, нямаше весели компании, не се виждаха и шумни групи, които винаги се срещат сред многолюдната тълпа от хора. Фил си помисли, че няма защо да се приближават един до друг, за да разговарят помежду си. Порази го и откритието, че никъде не съзираше деца и възрастни.

Филин изчака влакът да се скрие в тунела и едва когато се увери, че наоколо няма никой, бавно се потътра по пътеката. Повечето от пристигналите изчезнаха в многобройните входове на гигантската сграда. Той реши да я разгледа най-накрая и се запъти към парка.

Ширналият се по крайбрежието парк сякаш нямаше край. Не се виждаха нито храсталаците, нито бодливите дървета, които приличаха на оплетени от тел матраци. Месестите сочни стебла на тукашните растения по-скоро напомняха абстрактни статуи, а не дървета. Те нямаха листа, изглежда се задоволяваха с грапавата, набръчкана повърхност на стволовете си. „Хората в парка са малко.“ Той все още не можеше да свикне да нарича синглитите другояче. Те се разхождаха из алеите, припичаха се на слънце, седяха под дърветата. Но най-много го впечатли фактът, че не виждаше никакви предмети, с които хората толкова обичаха да се обкръжават, когато са на почивка, Нямаше нито чадъри, нито хавлиени кърпи, нито шезлонги, нямаше дори книги. „Къде ли живеят? Нима всички се побират в тази огромна сграда?“ И тогава си помисли, че когато човек пристигне в чужд град, първата му работа е да си намери местенце, където да се усамоти, някаква стаичка, която може и да е малка, но да е само негова. Местенце, където да остави багажа си и да има легло, за да си почине от пътя. „Но на мен не ми е необходим креват, защото не съм уморен и едва ли някога ще се уморя. Нямам и вещи, както изглежда, никога няма да имам. Значи и дом не ми трябва. Домът за човека не е само място, където той се крие от лошото време и където отглежда децата си. Домът е нещо по-голямо — частица от пространството, която принадлежи единствено на него, крепост, която го защищава от враговете, основа на семейството…“ Домът се вплита в човешката психология с хилядите си невидими нишки, придобива традиции и трайни навици, не могат да лишат един човек от дом, без да му нанесат дълбока психическа травма. А щом е така, или той нещо не разбира, или те не бяха взели под внимание всичко в тази инак добре обмислена система за превръщането на човека в синглит. А може би беше тъкмо обратното, липсата на собствен дом бе най-важното в тази система?