Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 148

Филин излезе на брега, вълните се плискаха по пясъка и го обливаха с пръски. С крайчеца на окото си забеляза, че вляво, под едно високо възлесто дърво се беше разположила компания от синглити. Никога не би могъл да разбере с какво се занимават. Съсредоточени лица, блуждаещи усмивки, седят като лунатици, всеки унесен в мислите си. Вече знаеше, че не е така, че такъв е начинът им на общуване. И не можеше да се пречупи, все търсеше в тях нещо чуждо, враждебно. Правеше го съвсем неволно. Неочаквано една от жените се отдели от групата и тръгна към него. Беше висока и стройна. Фил се страхуваше от високите жени, може би защото неговият ръст не бе особено голям. Вероятно и тази бе причината да харесва този тип жени. Тя имаше червеникави коси и огромни зелени очи с невероятен изумруден оттенък. „Същинска котка — помисли си той. — Червеникава котка със зелени очи.“

— Благодаря! — каза жената, без да отваря уста.

И той се почувствува ужасно неудобно от факта, че всеки можеше да надникне в неговата черепна кутия, сякаш тя беше от стъкло.

— Не се стеснявайте. Не се досетих веднага, че сте новак. — Тя седна съвсем близо до него и присвила очи, се загледа в морето. Вятърът развяваше косите й. Фил правеше усилия да не мисли за нея, изобщо нищо да не мисли, и за да се справи с тази не съвсем лесна задача, бързо започна да си тананика първата детска песничка, която му дойде наум: „Зайченцето бяло…“