Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 146

— Кой си ти?

— Твоят наставник. След много цикли, когато твоите знания се изравнят с моите, и ти ще можеш да станеш наставник.

— Какво разбираш под цикъл?

— Искаш да научиш всичко изведнъж. Цикълът представлява период от време. Няма да ме разбереш, ако започна да ти обяснявам, но много скоро, щом настъпи сезонът на мъглите, ще узнаеш какво е цикъл.

Гласът млъкна. Филин с учудване си спомни, че е забравил за своите преследвачи и вече не мисли за посоката, така го бе увлякъл разговорът. Сега беше далеч от реката. Храсталаците се срещаха все по-рядко, местността му беше позната. Знаеше, че отвъд ниските хълмове беше градът.

„В града работим и воюваме, но не живеем там“ — му беше казал невидимият наставник.

И ето че той пътуваше в странен подземен влак, за чисто съществуване преди дори не подозираше. Прав като стрела тунел пронизваше планетата по хордата и излизаше на повърхността на хиляди километри от града, построен някога от хората и превърнат от дългогодишната война в купчина тъжни развалини. Щом затвореше очи, Филин виждаше схемата на тунела, устройството на този необикновен влак, който се задвижваше единствено от гравитационното притегляне на планетата. В кабината за управление машинистът на влака освободи спирачката. Потеглиха, няколкоденонощният влак щеше да лети като стрела в безвъздушното пространство на тунела, та когато премине средата на разстоянието, онази точка, която е най-близо до центъра на планетата, постепенно да намали своя ход и съвсем да спре на противоположния край, подобно на гигантска люлка, завършила своя единствен мах. Но щом бъде освободена спирачката, той щеше да тръгне по обратния път, набирайки отново скорост.

Най-странното в неговото пътешествие може би беше способността да участвува в разговори с различни събеседници в двата противоположни края на влака. Всеки миг той можеше да се отдели от останалите, да се затвори в себе си, да обмисли чутото или някаква своя мисъл.

Още не се беше научил да вижда всичко, което виждаха събеседниците му с техните очи.

Отразената картина на видяното се предаваше непосредствено от техните зрителни центрове. Но когато се опита да разшири сферата, в която можеше да присъствува, Филин разбра, че тя е ограничена от влака. До него стигаха само думите на наставника, и то като че ли някъде отвън.

Но той не можеше нито да го види, нито да се обърне към него, ако наставникът пръв не започнеше разговора. Способността да вижда заобикалящата го действителност с чужди очи му доставяше удоволствие, но той не свикна веднага с тази своя нова особеност и през целия път се забавляваше с разходки из вагоните.

Влакът изскочи на малка естакада и рязко спря. Автоматичните врати изсвистяха и се отвориха. Пътешествието завърши. Фил любопитно се огледа. Първото нещо, което се наби в очите му, беше огреният от слънцето ослепително блестящ полупрозрачен купол на някаква сграда, единствената на това място. Тя изглеждаше огромна и заемаше не по-малко от няколко квадратни километра. Към нея водеше дълга бяла пътека. Десетки други се разклоняваха в различни посоки и се губеха сред непознатите за него месести дървета с гълъбов, почти син цвят. Сградата беше разположена на брега на морето. Фил дълго стоя неподвижно, поразен от красотата на открилата се пред него панорама — никога не беше предполагал, че на тази планета могат да съществуват подобни приказни кътчета. Златист пясък на плажа, равномерен плисък на гонещите се една след друга вълни и слънце, увиснало някъде високо на хоризонта, което галеше кожата с ласкавите си живителни лъчи.