Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 145

— Махай се!

Те го пъдеха, пръскаха го с вода, сякаш беше кокошка, и той постепенно взе да отстъпва, а те също тъй постепенно и предпазливо настъпваха. Фил забеляза погледите, които хвърляха към оставеното на брега оръжие, и разбра, че ако се доберат до него, незабавно ще открият стрелба, Знаеше това и въпреки всичко продължи да отстъпва все по-надалеч и по-надалеч, като с всяка крачка им позволяваше да се приближат до оръжието. Ако можеше, сигурно щеше да се разплаче, но в очите си усещаше само сухо парене, нищо друго. И най-неочаквано гласът, който все се спотайваше, откакто избяга от града, се събуди и прошепна: „Бягай!“ Той се обърна и хукна презглава. Почти в същия миг зад гърба му проечаха първите изстрели. Стреляха неточно и той, хукнал напред, успя да види и да запомни за цял живот страха в техните очи, който постепенно премина в погнуса, в почти животинско отвращение.

Това беше най-лошото, което можеше да се случи. Филин криволичеше из гората, инстинктивно се мъчеше да заличи следите си, както правеше доскоро, когато го преследваха синглитите. Острите бодли на храсталаците разкъсваха дрехите му, забиваха се в тялото му, но той не чувствуваше нито болка, нито умора и можеше да тича все по-бързо и по бързо, сякаш силите му бяха неизчерпаеми. Краката му се движеха с такава бързина, че вече не забелязваше отделните движения. Вятърът свистеше в ушите му, той просто летеше през гъстите шубраци, след него във въздуха още дълго се носеха клончета и листа. „Как ли издържа сърцето това натоварване?“ — помисли си Филин, ослуша се, но не чу неговите ритмични удари — той просто нямаше сърце. „Ами белите дробове? Как не се пръскат от усилието да вкарат поредната порция въздух?“ И тозчас разбра, че всъщност диша по навик, че може и да не диша. „Не е чудно, че приятелите ми се изплашиха. И аз бих се стъписал, ако срещнех такова чудовище.“

— Не си чудовище — отново се обади гласът.

— Но кой съм аз? Мисля като предишния Филин, имам неговата памет, неговите желания. Но той не съществува. Той загина, умъртвен от люса. Кажи ми кой съм аз?

— Ти — това си ти и не бива да си мътиш главата с глупости. Искаш ли да живееш?

— Да.

— Живей тогава. Радвай се на живота. Ти ще живееш дълго.

— Но съвсем не е достатъчно човек да се чувствува здрав и неуморим, да се радва на слънцето и живота — каза той, но веднага се усъмни в думите си.

Гласът не възрази.

— Ти ще имаш и други неща.

— Какво?

— Ще овладееш изкуство, което е недостъпно за хората. Ще имаш толкова близки приятели, за което в човешкото общество не можеш и да мечтаеш. Хората цял живот се стремят към искрени отношения и вечно си измислят бариери; самотата, тъгата — отсега нататък няма да изпитваш нито едно от тези чувства. Ти ще живееш като равен с равен сред своите братя. Ще знаеш всичко онова, което знаят и те.

— Нарочно ме пуснахте при хората, за да се убедя сам, че за мен вече няма връщане назад, нали?

— Ти си свободен да постъпваш както искаш. Моята задача е да те съветвам.