Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 74

— Как мислиш, защо са се криели?

— Къде да се крият? — не разбра веднага Докторът.

— Защо са се криели под земята?

— Може би са се стремили да запазят собствеността на планетата. Красотата — това е преди всичко естественост. Сигурно тя е била важна за онези, които са се обучавали тук. Изобщо не са се криели. Пазели са планетата. Пазели са зеленото й небе в грапавите каменни брегове… Пазели са всичко такова, каквото си е, защото са го обичали…

— Сигурно си прав. — Около една минута Практикантът мълча, сякаш събираше сили; той дори не гледаше Доктора, така му беше по-лесно да го пита. — Помниш ли, там, в пустинята, ти ми каза за старта… Не си ли се отказал?

— Аз няма да летя — Докторът отговори веднага с една фраза и преглътна неволно буцата, заседнала в гърлото му.

— Няма да летиш?… — На Райков му се стори, че светът около него потъмня и се сви. — Казваш, че няма да летиш, така ли?

— Не мога.

— Но ти сам… ти сам питаше кога най-после ще е стартът, нали толкова много го искаше!

— Виждаш ли, сега това решение вече не ми принадлежи. Прости ми…

— И на кого принадлежи твоето решение? — само с устни попита Практикантът, и Докторът, без да иска, забеляза колко мъртви са сега устните му.

— На онези, които са там, на Земята. Не мога да рискувам.

— Обясни ми — тихо помоли Практикантът.

— Ще се опитам… Хората още не знаят нищо. Продължават да създават милиони ненужни неща… За това, че може по друг начин, днес знаем само ти и аз. Всъщност, истински само аз, защото имах щастието да се запозная не с резултата, не с подаръка, както беше при теб, а с процеса, с пътя, по който може да мине всеки. Човечеството не може да разчита на подаръци… Земята трябва да получи това знание, да повярва в него и затова аз не мога да рискувам.

— Но, от това, че ти седиш тук… — закрещя Практикантът, но Докторът го спря, помоли го да почака, защото усети, че точно сега, тъкмо в тази секунда той ще намери решението.

Практикантът продължаваше нещо да вика, но Докторът не го чуваше, защото вече знаеше какво трябва да се направи. Не до край, не съвсем ясно, но знаеше вече най-важното. И дори разбираше, че тъкмо отчаянието, което бе причинил на това момче, му бе помогнало да разбере…

— Почакай малко! — извика Докторът и Практикантът най-после млъкна. — Почакай… — вече тихо помоли Докторът. — Ние разбиваме стената с глава, през цялото време се хвърляме някъде и почти забравихме за Земята… Десет светлинни години изолираха нашето съзнание, създадоха илюзията за самота във Вселената, но това не е така. Ние нямаме звездолети, способни да преодолеят тази бездна от пространството, затова пък те съществуват на Земята…

— Ти какво, подиграваш ли се с мен?

— Ние имаме изход! Съвсем прост изход! Вместо да летим до Земята, което е почти вярна гибел, трябва да я повикаме…

— Да повикаме Земята?!

— Точно така, да повикаме Земята. А за тази цел да изпратим сигнал. Всичко на всичко да изпратим сигнал. Това е по-просто, а най-важното — по-сигурно, защото сигналът може да се изпраща много пъти, а да се лети може само Зеднъж!