Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 46

„Ако можех, бих ги направил на прах… Просто на прах и край…“

Камъкът се поддаде на натиска на пръстите му. Той разтвори дланта си и я поднесе близо до очите си, като се взираше късогледо. В ръката му имаше само купчинка сив прах. Той още не знаеше какво означава всичко това, дори не веднага се учуди — какъв странен камък. Духна, сивият прах послушно се разпръсна от ръката му. Опита се да си спомни камъка, който му беше заприличал на бонбон от детството му.

Грапавото и бодливо парче отново легна в дланта му, сякаш неизвестна сила се подчини на желанието му… Но и тогава той нищо не разбра. Разглеждаше камъка с широко отворени очи и се мъчеше да не мисли за нищо, сякаш се страхуваше да не изплаши с мисълта си това неочаквано малко чудо.

„Всъщност, какво ли се чудя? Щом камъните на тази планета умеят толкова много неща, защо да не могат и да летят? Само че, защо му трябваше да става на прах? Интересно, какво ще стане, ако го стисна отново?“ Той стисна камък с все сила, така че острите му ръбове дълбоко се врязаха в дланта му. Камък като камък. Може би му се е сторило? Или това е друг камък? Но той добре си спомняше извивката от грапавини, тънката кварцова жилка… Всички камъни тук са еднакво сиви. На Земята има сини като морето и червени като кръвта, бели като булчинска рокля, розови като листенцата на роза.

Ако през това време Райков беше гледал камъка, който стискаше в ръката си, щеше да види как повърхността му се оцветява във всички нюанси на цветовата гама. Но той вече гледаше към далечните върхове на планините и си мислеше, че дори и те не приличат на земните грамади, покрити с ослепителната пелена на ледниците.

Избеднъж, през огромното разстояние и зеленикавата мъгла на въздуха, му се привидяха бели шапки сняг по тези чужди върхове. Привидяха му се толкова ясно, че той неволно отклони поглед, без да знае, че в този момент, там в облаци мъгла беше започнала да се издига снежна покривка. Тя се увеличаваше, независимо от тридесетградусовата жега и тутакси се превръщаше във весели ручейчета.

Практикантът погледна камъка, който държеше в ръка, това обикновено, сиво парче базалт и си спомни, че само преди минута му се беше сторило, че е шепа прах. Спомни си и се усмихна на безсмислените си халюцинации, но тутакси усмивката застина на устните му, защото в дланта му отново имаше само купчинка прах…

Камък, който чете мисли? Или нещо друго7

Практикантът се облегна на студената стена нз скалата и се опита да се изправи. Успя с голямо усилие. Един порив на вятъра издуха праха от дланта му. Какво пък, напълно възможно. На тази планета живеят разумни камъни. Вярно, че всички са полудели от мъка и сега се разпадат на прах. Здравата го е тряснало. Привиждат му се разпадащи се камъни. Трябва да отиде до ручея. Сега най много от всичко му е необходима студена вода. Глътка студена вода.

Трябваше да стъпва много внимателно, сякаш краката му бяха станали чужди и сложии съоръжения. В главата му се завъртя тревожна и абсурдна мисъл. За миг му се стори, че за времето, през което беше лежал в безсъзнание, в него са настъпили някакви странни незабележими промени. Тялото му беше чуждо, чужди бяха и мислите му. Прекалено резки, прекалено ясни и плътни, сякаш се търкаляха в главата му като стоманени топчета. Но едва стигна до ручея и тревогата му мина. Така ставаше винаги, щом видеше тази красива, като от приказка, вода.