Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 47

Стигна до брега и след като се напи, дълго седя, без да мръдне, заслушан в звъна на водата. Тук водата е синя, камъните сиви. Небето сутрин е зелено, а привечер виолетово. Тук няма нищо друго освен вода, въздух и камъни… Обикновена планета… Съвсем обикновена планета.

А не мога да им разкажа нищо: нито за радостта си от срещата, която толкова дълго беше чакал, нито за тази мъка от раздялата, сякаш беше сигурен, че тази раздяла е станала вече и те никога не ще узнаят, че покрай реките на земята растат борове — шумящи и зелени, които изобщо не приличат на каменните си копия.

Откъде е тази странна сигурност, че нищо повече няма да се повтори? Че контактът вече се е състоял. Че сега те са сами, съвсем сами на тази чужда, безразлична планета, сред мъртви камъни, които се разпадат на прах?…

Той се сепна: „Но ако тези камънаци се държат така странно, значи не всичко още е изгубено?“

Знаеше. Съвсем сигурно знаеше, че не е така. Че вече няма никой… Някъде дълбоко в съзнанието му бавно започваше да се отдръпва някаква пелена. Тя все още скриваше нещо. Нещо много важно. Но за това той ще помисли по-късно. Сега няма къде да бърза.

Водата е плътна и синя като в морето. Тук навсякъде водата е еднаква. В нея не растат зелените стъбълца на водораслите, отгоре не плават листенцата на цветя… И кораби не кацат никога на тази планета. Нямат какво да правят. Път в една посока. Път без право на връщане. От минутата, в която двамата с Физика видяха дърветата, Райков беше повярвал, че те ще могат да им помогнат, беше се надявал и чакал.

Сега вече нямаше какво да чака, защото онези, които бяха влезли с него в контакт, си бяха отишли. Отишли, и то така, че той знаеше за това.

Но Практикантът не знаеше друго: не знаеше, че преди да си отидат, те бяха направили за тях всичко, което можеха, всичко, зависещо от тях. Бяха направили много повече, отколкото той можеше да предположи дори и в най-смелите си мечти: от четиримата те бяха избрали само един и му бяха предали своя дар; и този единствен от десетте милиарда хора, седеше сега на брега на един ручей и тъгуваше за далечната планета, на която растат зелени и живи дървета. За планетата, която обичаше толкова много, че я беше напуснал заради звездите.

От всичко това той не знаеше нищо, а и за звездите не си спомняше. Мислеше за това, че обувките му съвсем са се изпокъсали през тези дни. Нямаше да може да ги ремонтира, преди да намери Физика и преди да се върнат в лагера. Опитваше се да не си признава, че вероятно ще трябва да се връща сам.

Водата го ободри и успокои. Само малко му се виеше свят. Практикантът разтърка в дланите си неподатливите твърди капки вода, намокри слепоочията си и се замисли какво да прави по-нататък.