Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 41

От време на време попадаше на извори със студена вода. И това беше единствената му малка радост. Можеше да се напие, да намокри главата си. Съзнанието му за кратко се избистряше, но тогава започваше мъчителна борба със самия себе си. Струваше му се, че върви в съвсем друга посока, а не можеше да знае и къде е „другата посока“. Той крещеше проклятия на скалите и на онези, които му бяха изиграли тази подла шега, но скалите оставаха равнодушни и никой не откликваше на виковете му.

Една нощ, качен на най-високата скала, той видя далече зад хоризонта синкава електрическа светлина. От радост щеше да падне долу и изглежда, че главата му съвсем се беше размътила, защото не засече с компаса азимута и на сутринта изгуби посоката. Целия ден лежа заровен в прахоляка сред камъните и си даде дума, че ако през нощта не види отново светлината, ще се хвърли от скалата. Дори от вечерта си избра подходящо място, където в подножието камъните бяха особено остри.

През нощта отново видя светлината. Този път изстърга азимута върху плосък камък. Към вечерта на втория ден, след като се спусна по една отвесна скала със следи от дупки и парчета найлоново въже, той се намери до завоя на клисурата, в която Докторът и Кибернетикът бяха разположили лагера.

* * *

Кибернетикът включи прожектора веднага още щом стигнаха с Доктора до шлюпката, макар че това изобщо не беше необходимо. Денят започваше. Но и на двамата им се струваше, че жълтата електрическа светлина ще разсее нощния кошмар и той ще се махне завинаги. Отначало се учудиха, че от двата прожектора на шлюпката се беше запалил само единият — аварийният, и чак после си спомниха, че тъкмо върху прожектора беше паднал през нощта основният удар на неизвестния им енергетичен заряд, който разреди батериите на скафандрите им.

Нямаха сили нито да обсъждат събитията, които им се бяха случили, нито да изследват резултатите от нощното сражение. Ако случилото се можеше да се нарече сражение. След като затвориха люка и смениха кислородните бутилки, те едва се дотътриха до висящите койки и спаха до вечерта. Станаха по сигнала на часовника с вътрешен корабен цикъл. Часовникът на шлюпката, все още настроен на този цикъл, продължаваше да дава безсмислени сигнали за отбой, ставане и приемане на храна. От задухата, с която не можеха да се преборят вътрешните системи на скафандрите им, нито им се ядеше, нито им се пиеше. Повече от всичко искаха да се измият. Но червеното пламъче на пулта говореше, че радиацията вече е проникнала и във вътрешността на шлюпката.

Без да се гледат, те провериха напрежението в батериите на бластерите. След всички лабиринти, миши полигони и нощната стрелба този път вече не знаеха какво ги чака навън. Люкът се отвори веднага, макар Докторът неизвестно защо се страхуваше, че може и да не се отвори. По стените на клисурата слабо се отразяваха матовите лъчи на слънцето, паднало ниско. Значи, проспали са целия ден и днес едва ли вече ще могат да тръгнат да търсят другарите си… Най-много от всичко ги порази това, че на мястото, по което Кибернетикът беше стрелял през нощта, нямаше нищо. Тъмно петно върху жълтата глина там, където беше избухнал зарядът на бластера — това беше всичко.