Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 40

След като с мъка се измъкна от дълбоката скална цепнатина, Физикът се намери върху високопланинско плато в абсолютно непозната местност. Скалите изглеждаха натрупани една върху друга без всякаква видима система. Той дори не можа да определи границата на главния водораздел, за да разбере поне приблизително в коя посока е морето. Беше му много по-трудно да диша отколкото в равнината и това показваше, че височината е много голяма. Неизвестно защо, сега той не се притесняваше много от положението, в което беше попаднал, може би защото подсъзнателно се надяваше, че тези, които го бяха пренесли тук, щяха да се погрижат и за неговото завръщане. Обаче денят превали, а нищо не се случи. Най-много от всичко го учудваше, че чувството на глад почти се беше притъпило, макар и за последен път да бяха вечеряли с Практиканта преди три дни. Дори не беше жаден. Явно в организма му ставаше някаква промяна, която забавяше всички вътрешни процеси. Възможно беше това да е някакво странично влияние на радиацията.

През нощта го измъчваха кошмари. Светещи скали го нападаха и натискаха, на главата на Доктора неизвестно защо растеше каменна трева. На три пъти той скачаше и се ослушваше, но в нощната тъмнина не се долавяше нито един звук. Небето беше извънредно чисто. Огромни сини звезди образуваха объркана картина от съзвездия. Десетки светлинни години го отделяха от истинския му дом и може би затова неговото сегашно положение нямаше особено значение. Всъщност, какво значение има къде се намира? До светещия камък редом с Практиканта или тук? Но разлика имаше. Особено силно я почувствува на разсъмване, когато се събуди и с ужас си помисли, че може би е останал сам под равнодушните звезди на тази планета. Стараеше се да си внуши, че тази мисъл е нелепа, просто са му разклатени нервите, подействувала му е угнетяващо огромната празна нощ, мъртвите сенки на скалите преди изгрева. Но нищо не беше в състояние да заглуши този първобитен ужас. Беше чисто безумие да се катери по скалите в тъмното. Всеки момент можеше да пропадне в някоя цепнатина. Но до изгрева нищо не му се случи. През целия ден Физикът вървя на югоизток, като се стараеше да си избира път в сянката на скалите, за да се укрие поне за малко от палещите лъчи на зеленото слънце.

Вечерта заспа в една дълбока цепнатина, измъчен докрай. А сутринта, още преди да беше дошъл окончателно на себе си, упорито се затътри на югоизток. От всички последвали дни той помнеше само стрелката на компаса, изпепеляващата горещина и отчаяното си желание да прекрати безсмислената борба.