Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 82

— Поне един сандвич, Пери…

— Взе ли си шоколадчетата? — прекъсна го Мейсън.

Дрейк кимна мрачно.

— Тогава изяж едно от тях.

— Никак не ми се иска, Пери. — Защо?

— Развалят ми вечерята.

— Още по-добре, тъкмо ще престанеш да говориш за ядене — отвърна Мейсън. — Хайде да вървим. Анита Дорсет посрещна с добродушна усмивка в очите жалостивата гримаса, в която се сви лицето на Пол Дрейк.

— Шоколадът ми се връща обратно в гърлото, Пери — изстена той.

— Чудесно. Значи става двойно по-хранителен. Но ако предпочиташ, не си разваляй апетита, Пол. Може би ще имаш възможност да се нахраниш след няколко часа.

Дрейк въздъхна, извади четири шоколадчета от джоба си и предложи на всеки по едно. Дела Стрийт и Анита Дорсет отказаха. Мейсън си взе, махна обвивката, отхапа и се запъти към паркинга, където беше оставил колата си.

— С твоята кола ли ще вървим? — обади се Дрейк.

— Аха.

— А защо не с моята? — Гласът на Дрейк звучеше умолително. — Ако бързаш, ще умра от страх.

Мейсън поклати глава и като продължаваше да дъвче, тръгна към колата си. Дрейк все така мрачно разкъса обвивката на своя шоколад, понечи да си отчупи, но после бавно го върна в джоба си.

— Мога да изтърпя още половин час — примири се той. — Може би ще се отвори някаква възможност да похапнем.

— Виж какво, Пол — разпореди се Мейсън. — Вземи колата си и ме следвай. Мис Дорсет ще дойде с теб…

— Тая няма да стане — прекъсна го Дрейк, — няма да карам след теб. Ако ти харесва да те арестуват, няма да ти преча. Но не желая повече…

— Е, добре. Ще се срещнем пред номер три хиляди шестстотин деветдесет и едно на авеню Лоблънд. Вероятно ще те изпреварим. Качвай се в колата си и тръгвай натам. Когато пристигнем, може да се окаже, че има някаква работа за теб.

Лицето на Дрейк просветна.

— Виж, това е нещо друго. Няма да се забавим повече от десетина минути.

— И ако спреш някъде по пътя да си купиш сандвич — предупреди го Мейсън, — няма да ти възложа друг случай, докато си жив.

Лицето на Дрейк помръкна.

— Този проклетник чете мислите на хората — възмути се той пред Анита Дорсет. — На човек дори не може да му мине нещо през ума, без началството да го разбере.

Мейсън бързо отвори вратата на колата си. Дела вече чакаше от другата страна и с леко и грациозно движение се настани на седалката.

Адвокатът включи мотора още преди да е затворил вратата, и се измъкна на заден ход, докато Дрейк примирено се качваше в колата си.

Номер 3691 на Лоблънд Авеню се оказа скромна, добре поддържана едноетажна къща, с обширен заден двор и покрита с лозница веранда. Целият дом сякаш излъчваше атмосфера на спокойствие и порядъчност.

— Няма смисъл да чакаме Пол — реши Мейсън. — Той се влачи с позволена скорост според правилника. Хайде да поогледаме, Дела.

— Искаш да кажеш да влезем?

— Разбира се. Ще звъннем на вратата.

— А ако тя каже, че…

— Най-вероятно не си е вкъщи. Прозорците до един са тъмни. Хайде да видим дали вътре има някой.

Двамата тръгнаха по широката циментова пътека, която водеше към верандата, оградена така, че малки деца спокойно биха могли да си играят, без да има опасност да паднат.