Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 79

Лейтенант Траг сложи ръка върху рамото на сержант Холкъм.

— Хайде, сержанте, да вървим при областния прокурор.

Мейсън включи на скорост и потегли. Дела Стрийт въздъхна:

— Господи, шефе, ръцете ми са мокри от пот.

— Не ми говори сега, мила, струва ми се, че е най-добре да съсредоточа вниманието си върху шофирането. Подозирам, че ако по пътя до кантората наруша с нещо правилника за движение, ще бъда обвинен в опасно шофиране в нетрезво състояние. Полицейската радиокола се движи точно зад нас.

17

Дела Стрийт последва Пери Мейсън по дългия коридор. Адвокатът завъртя секретния ключ, отвори вратата на частната си кантора и й направи път. Тя го дръпна нетърпеливо за ръката.

— Казвай!

Мейсън се засмя, метна шапката си по посока на закачалката, ритна вратата и й напомни:

— Чака ни работа.

— Знам, но хайде, казвай.

— Първо един телефонен разговор, Дела — рече Мейсън. — Свържи ме с кантората на Пол Дрейк.

Тя направи гримаса.

— Добре де, мълчи си. Ако умра от напрежение насред кантората, лейтенант Траг положително ще те обвини в убийство.

Като нищо! — съгласи се Мейсън. — А ако той не го направи, сержант Холкъм ще ме бие с гумена палка, докато си призная. Свържи ме бързо с Пол и после ще поговорим.

След миг Пол Дрейк беше на телефона.

— Пол — започна Мейсън, — какво влияние имаш върху пресата?

— Никакво, но имам връзки тук-там. Една детективска агенция, която иска да процъфтява, трябва да има приятели навсякъде.

— Не знам в кой от вестниците е било — продължи Мейсън, — нито кога, но предполагам, че е било преди около седмица. Искам да откриеш кой е дал обява във вестника с обратен адрес пощенска кутия номер три хиляди деветстотин шейсет и две игрек зет.

— След колко време ти трябва? — попита Дрейк.

— Толкова скоро, че дори ти ще се изненадаш.

— Няма.

— След пет минути.

— Поне час.

— Пет минути.

— Хайде, четирийсет и пет.

— Пет минути! — Мейсън затвори телефона.

Дела Стрийт се намръщи замислено.

— Какъв е този номер? — попита тя.

— Не си ли спомняш?

— Струва ми се познат… Ах, да! Беше надраскан с молив на гърба на един от листовете от писмото на Милдред Данвил.

— Точно така, само че не номерът беше на гърба на листа.

— Какво искаш да кажеш?

— Писмото — обясни Мейсън — беше написано на гърба на листа.

— Не те разбирам.

— Листовете са откъснати от бележник с големина около десет на двайсет сантиметра. От хартията лъхаше лек аромат — като на пудра за лице.

— Искаш да кажеш, че Милдред е носила тези листове в чантата си?

— Навярно да. Искала е да си запише нещо, затова влязла в някое магазинче, купила е бележник и го е сложила в чантата си. Малко по-късно е отбелязала номера в бележника и още по-късно, когато е решила да пише на Даяна, просто е откъснала този лист, обърнала го е и е написала писмото на гърба му.

— Откъде знаеш, че това е номер на пощенска кутия, даден в обява във вестник?

— Не знам — призна Мейсън, — но се обзалагам, че е така. Четири цифри и две букви след тях не е номер нито на телефон, нито на къща. Прилича на пощенска кутия, чийто номер обикновено се дава в края на обявите.