Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 65
Ърл Стенли Гарднър
— Как реагира тя?
— Затвори телефона.
Съдията Уинтърс се облегна на стола замислен и намръщен.
— И после? — продължи Дръм.
— На следващия ден Милдред Данвил се обади отново и ме обвини, че съм откраднала момчето от нея.
— Значи синът ви вече не е бил при нея?
— Така твърдеше тя. Разбира се, хитруваше, за да не бъде арестувана за отвличане.
Съдията Уинтърс отново се наведе напред.
— Къде е синът ви сега? — попита той нетърпеливо.
Хелън Бартслър го погледна в очите.
— Не знам.
— Властите уведомени ли са?
— Да, господин съдия — отвърна Дръм. — Прави се всичко възможно да се открие момчето. Досега усилията са напразни. По молба на засегнатите страни до този момент се старахме да запазим в тайна тази страна на делото.
Един от репортерите погледна часовника си и бързо излезе от залата. След миг го последваха и други.
— Удивително! — възкликна съдията Уинтърс.
— С позволението на почитаемия съд ще заявя, че както личи от вече изнесените доказателства, обвиняемата е въвлечена в заговор с Милдред Данвил за отвличане на детето…
— Възразявам! — прекъсна го Мейсън. — Злепоставящи умозаключения като това съставляват съдебно нарушение. Нищо подобно не е доказано.
— Просто съобщих до какво ще ни доведат доказателствата — тросна се Дръм. — Имам право да заявя това предварително.
— Времето за встъпителна реч изтече — напомни му Мейсън. — А и нито имате, нито можете да изявите такива доказателства. Само се стремите да извлечете максимална полза от безпочвения извод, до който бихте искали да стигнете, ако ги имахте.
— Достатъчно — намеси се съдията Уинтърс. Ако обвинението има някакви доказателства, нека да ги изложи и да ги остави да говорят сами за себе си. Междувременно моля да прекратите пререканията си. Продължете, мистър Дръм.
— Помислете сега за двайсет и шести. Разговаряхте ли с Милдред Данвил на тази дата?
— Да.
— Къде?
— По телефона.
— И какво ви каза тя?
— Каза ми, че знае къде е синът ми и че може да ми го върне, ако й съдействам и се съглася на някакво разумно споразумение с нея относно опеката му.
— Каза ли ви къде се намира детето?
— Не.
— Спомена ли, че ще дойде у вас да ви види?
— Не.
— А вие какво й отговорихте?
— Отговорих както и преди, че ако не ми върне сина, ще поискам да я арестуват за отвличане.
— А тя?
— Успокои ме, че се надява да го вземе и доведе, и ме увери, че когато ми обясни всичко, сигурно ще се отнеса с по-голямо разбиране към молбата й. Твърдеше, че станала жертва на злоупотреба с доверието й и че нямала други интереси освен щастието на сина ми.
— Кога каза, че ще доведе детето?
— Онази нощ.
— В колко часа?
— Към десет.
— Съобщи ли ви къде ще го доведе?
— Да, при Ела Броктън на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет.
— И как постъпихте вие?
— Веднага след разговора излязох от къщи, отидох до дома на Ела Броктън и зачаках. Чаках часове наред, едва ли не до полунощ. След това си помислих, че може да не съм разбрала правилно, скочих в колата си, отидох до нейния апартамент и позвъних. Никой не отвори. Направо обезумях от притеснение. Върнах се при Ела Броктън и продължих да чакам. Останах там, докато дойде полицията.