Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 65

— Как реагира тя?

— Затвори телефона.

Съдията Уинтърс се облегна на стола замислен и намръщен.

— И после? — продължи Дръм.

— На следващия ден Милдред Данвил се обади отново и ме обвини, че съм откраднала момчето от нея.

— Значи синът ви вече не е бил при нея?

— Така твърдеше тя. Разбира се, хитруваше, за да не бъде арестувана за отвличане.

Съдията Уинтърс отново се наведе напред.

— Къде е синът ви сега? — попита той нетърпеливо.

Хелън Бартслър го погледна в очите.

— Не знам.

— Властите уведомени ли са?

— Да, господин съдия — отвърна Дръм. — Прави се всичко възможно да се открие момчето. Досега усилията са напразни. По молба на засегнатите страни до този момент се старахме да запазим в тайна тази страна на делото.

Един от репортерите погледна часовника си и бързо излезе от залата. След миг го последваха и други.

— Удивително! — възкликна съдията Уинтърс.

— С позволението на почитаемия съд ще заявя, че както личи от вече изнесените доказателства, обвиняемата е въвлечена в заговор с Милдред Данвил за отвличане на детето…

— Възразявам! — прекъсна го Мейсън. — Злепоставящи умозаключения като това съставляват съдебно нарушение. Нищо подобно не е доказано.

— Просто съобщих до какво ще ни доведат доказателствата — тросна се Дръм. — Имам право да заявя това предварително.

— Времето за встъпителна реч изтече — напомни му Мейсън. — А и нито имате, нито можете да изявите такива доказателства. Само се стремите да извлечете максимална полза от безпочвения извод, до който бихте искали да стигнете, ако ги имахте.

— Достатъчно — намеси се съдията Уинтърс. Ако обвинението има някакви доказателства, нека да ги изложи и да ги остави да говорят сами за себе си. Междувременно моля да прекратите пререканията си. Продължете, мистър Дръм.

— Помислете сега за двайсет и шести. Разговаряхте ли с Милдред Данвил на тази дата?

— Да.

— Къде?

— По телефона.

— И какво ви каза тя?

— Каза ми, че знае къде е синът ми и че може да ми го върне, ако й съдействам и се съглася на някакво разумно споразумение с нея относно опеката му.

— Каза ли ви къде се намира детето?

— Не.

— Спомена ли, че ще дойде у вас да ви види?

— Не.

— А вие какво й отговорихте?

— Отговорих както и преди, че ако не ми върне сина, ще поискам да я арестуват за отвличане.

— А тя?

— Успокои ме, че се надява да го вземе и доведе, и ме увери, че когато ми обясни всичко, сигурно ще се отнеса с по-голямо разбиране към молбата й. Твърдеше, че станала жертва на злоупотреба с доверието й и че нямала други интереси освен щастието на сина ми.

— Кога каза, че ще доведе детето?

— Онази нощ.

— В колко часа?

— Към десет.

— Съобщи ли ви къде ще го доведе?

— Да, при Ела Броктън на Олив Крест Драйв две хиляди триста и дванайсет.

— И как постъпихте вие?

— Веднага след разговора излязох от къщи, отидох до дома на Ела Броктън и зачаках. Чаках часове наред, едва ли не до полунощ. След това си помислих, че може да не съм разбрала правилно, скочих в колата си, отидох до нейния апартамент и позвъних. Никой не отвори. Направо обезумях от притеснение. Върнах се при Ела Броктън и продължих да чакам. Останах там, докато дойде полицията.