Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 62

— Добре — постанови съдията Уинтърс, — ще имате тази възможност.

— Формално погледнато, струва ми се, че имам право да проверя чрез разпит паметта на свидетеля, преди снимките да бъдат приети като доказателство.

— Щом настоявате — отново се съгласи съдията Уинтърс, — няма причина да не постъпим така. Все пак — добави той с известен укор, — струва ми се, че това не е от особено значение.

— Мога ли да видя снимките? — попита Мейсън.

— Можете да видите първата снимка, която в момента представям като доказателство — отвърна Дръм с достойнство.

— Добре. — Мейсън взе първата снимка. — Лейтенант Траг, тази снимка показва трупа, проснат по лице, както е бил открит. Не са го преместили, преди да направят снимката, нали?

— Точно така.

— Предполагам, че снимката е с изглед към пътя?

— Да, сър.

— И на нея се вижда един ъгъл от къщата?

— Да, сър.

Мейсън се вгледа внимателно в снимката, после извади от джоба си лупа и продължи да я изучава през нея. Накрая запита:

— Лейтенанте, тази снимка е била направена почти веднага след като пристигнахте на местопрестъплението, нали?

— Да, сър.

— Можете ли да кажете колко време след това?

— Не повече от петнайсет минути.

— Да сте пипали нещо?

— Какво искате да кажете? Никой не е докосвал трупа.

— Друго да сте пипали?

— Нищо, което може да има връзка с убийството. Мейсън се поколеба за миг и върна снимката на Дръм.

— Нямам възражения — заяви той. — Снимката може да се приеме като доказателство.

— Втората снимка — продължи Дръм — показва следите от стъпките в калта, които водят към тялото на убитата и след това се връщат към дъсчената стълба. Обвинението твърди, че тези отпечатъци са били оставени от обвиняемата.

— Нямам възражения относно тази снимка — рече Мейсън. — Дайте да видя другите и ще… благодаря ви… Всички могат да бъдат приети без възражения като доказателство.

Адвокатът се завърна на мястото си.

Даяна Риджис го погледна разтревожено. Мейсън отбягна погледа й.

Дръм изчака секретаря на съда да подпечати и номерира снимките, след което продължи да разпитва лейтенант Траг.

— Лейтенанте, разговаряхте ли с обвиняемата относно следите от стъпки, които се виждат на тази снимка — веществено доказателство номер десет?

— Да.

— Къде?

— В Управлението на полицията.

— Да сте упражнявали някакъв натиск върху нея — с обещания или заплахи?

— Не, сър.

— Кой присъстваше?

— Фотографът, който направи снимките, помощник-следователят, един от сътрудниците ми и обвиняемата.

— Вие бяхте ли там?

— Да, аз провеждах разпита.

— Даде ли показания подсъдимата и какви?

— Ще се опитам да възпроизведа точните й думи — поде Траг с ледена усмивка. — „Имах среща с Милдред на този адрес в десет часа, но пристигнах с колко минути по-рано. Видях колата си паркирана до къщата и разбрах, че Милдред е там. Платих си таксито, изкачих се по стълбите и позвъних на звънеца. Никой не отвори. Къщата беше тъмна. Това ми се стори доста странно, заобиколих къщата и почуках на задната врата. Отново никой не отвори. В задния двор видях пътека, която водеше към падинката под кокошарниците, и забелязах, че там лежи нещо. Знаех, че в жабката на колата имам фенерче. Отидох да го взема и се върнах. Тогава видях, че в падинката лежи човек. Слязох долу и коленичих до него. Беше Милдред — мъртва. Това е всичко, което знам. Едва тогава разбрах, че нещо се е случило.“