Читать «Живот на заем ((Небето няма избраници))» онлайн - страница 9

Ерих Мария Ремарк

Тя потърси с длан зад гърба си дръжката на вратата. В момента, в който я докосна, дръжката рязко се завъртя в ръката й. Лилиан едва не изкрещя от ужас. Вратата се отвори и пред нея застана един слисан прислужник от санаториума, гледайки я втренчено.

— Какво става тук? — промълви заеквайки той. — Откъде се появихте? — Той плъзна поглед покрай нея в стаята, където от въздушното течение плющяха завесите на прозореца. — Та тук бе заключено! Как влязохте? Къде е ключът?

— Не беше заключено.

— Тогава сигурно някой… — Прислужникът погледна към вратата. — Ах, ето го в ключалката! — Той изтри челото си. — Знаете ли, за момент помислих, че…

— Какво?

Той кимна към ковчега.

— Помислих, че вие сте…

— Аз съм, разбира се — промълви Лилиан.

— Какво?

— Нищо.

Човекът пристъпи в стаята.

— Не ме разбрахте. Помислих, че вие сте покойната. Каква история! Като си помисли човек, какво ли само не ми е минало през главата! — Той се засмя. — Това се казва уплаха в среднощен час! Но какво търсите тук? Номер осемнадесети вече го завинтиха.

— Кого?

— Номер осемнадесети. Ней знам името. А не е и нужно. Стигнат ли нещата дотук, и най-хубавото име вече не струва нищо. — Прислужникът изгаси лампата и затвори вратата. — Бъдете доволна, че не сте на нейно място, госпожице — каза той добродушно.

Лилиан напипа някаква монета в джоба си.

— Вземете за уплахата, която ви причиних.

Прислужникът козирува и потърка монетата в брадата си.

— Много ви благодаря! Ще я разделя с колегата ми Жозеф. След такава тъжна история няколко хубави глътки бира с ръжена ракия са особено вкусни. Не го взимайте много присърце, госпожице. Всички ще минем по този ред.

— Да — отвърна Лилиан. — Това е вече някаква утеха. Наистина, чудесна утеха, няма що!

Лилиан Дюнкерк бе отново в стаята си. Парното отопление шумеше. Всички лампи бяха запалени.

„Не съм съвсем на себе си — помисли тя. — Страх ме е от нощта. Страх ме е от самата мене. Какво да направя? Бих могла да глътна приспивателно и да не гася светлината. Бих могла да позвъня на Борис и да поговоря с него.“

Протегна ръка към телефона, но не вдигна слушалката. Знаеше какво ще й каже. Знаеше също, че ще има право, но каква полза, ако знаеш, че другият има право? Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав.

Лилиан седна в едно кресло до прозореца.

„На двадесет и четири години съм — мислеше тя, — точно колкото Агнес. Вече четири години как съм тук. Преди това почти шест години имаше война. Какво познавам от живота? Разрушения, бягството от Белгия, сълзи, страх, смъртта на родителите ми, глад, а след това болестта, причинена от глада и скитанията. Дотогава бях още дете. Вече почти не си спомням как изглеждат градовете нощем в мирно време. Какво знам за морето от светлини, за пъстрия живот по булевардите? Познавам единствено затъмненията и градушката от бомби, изсипваща се от мрака. Познавам и окупацията, ужаса в несигурното убежище, студа.“ Щастие? Как само се бе смачкала тази необятна дума, блестяла някога така красиво в мечтите й! Щастието се бе превърнало в една неотоплена стая, в парче хляб, в едно мазе, в което и да е място, където не стрелят. А след това дойде санаториумът.