Читать «Живот на заем ((Небето няма избраници))» онлайн - страница 11

— Защо не остане майката, а другите да отлетят?

— Дебелата не й е майка. Тя й е мащеха; парите, с които Мануела се издържа в санаториума, са нейни. Впрочем никой няма желание да остане, дори баща й. Оттатък вече почти напълно са забравили Мануела. Изминали са пет години, откак редовно й изпращат чекове от Богота, а Мануела им пише всеки месец оттук по едно писмо. Бащата и мащехата отдавна имат свои деца, които Мануела не познава. Всичко вървеше добре, докато тя не прояви нахалството да легне на смъртно легло. И, естествено, трябваше да се появят заради реномето си. Жената обаче не пуска мъжа си да пътува сам. По-стара е от него и го ревнува, а освен това съзнава, че е прекалено тлъста и лесно могат да го подмамят други жени. За подкрепа е домъкнала и брат си. В Богота злите езици вече шушукали, че Мануела била прокудена от къщи от нея, и сега й се иска да докаже, че не може да живее без завареничето си. Така че в играта са заложени не само ревност, но и престиж. Ако се завърне в Богота сама, приказките могат да започнат отново. Затова всички седят и чакат.

— А Мануела?

— Когато пристигнаха, бащата и мащехата изпитваха към нея дива обич, понеже очакваха всеки момент смъртта й. А бедната Мануела, никога през живота си непознала ласки, бе толкова щастлива от това, че започна да се поправя. Сега родителите й губят вече търпение. Освен всичко друго те от ден на ден дебелеят все повече и повече, понеже ги мъчи нервен глад и постоянно се тъпчат с прочутите местни сладкиши. Само още една седмица, и ще намразят Мануела за това, че не умира достатъчно бързо.

— А може би ще привикнат със селото, ще закупят сладкарския магазин и ще се установят да живеят тук — каза Клерфе.

Холман се засмя.

— Каква мрачна фантазия притежаваш!

— Напротив. Притежавам само мрачни преживелици. Но откъде ти е известно всичко това?

— Нали ти обясних вече, че при нас не съществуват тайни. Сестра Корнелия Верли говори испански и е доверено лице на мащехата.

Трите черни фигури се изправиха, без да разменят нито дума помежду си. Тържествено и изпълнени с достойнство, те се отправиха в гъши ред към изхода.

Южноамериканците почти се сблъскаха с Лилиан Дюнкерк, която се втурна в столовата така стремително, че дебеланата отскочи ужасена, надавайки пронизителен птичи крясък. Лилиан с бързи крачки се отправи към масата на Холман и Клерфе и едва там се озърна за жената.

— Какво се е разкрещяла пък тази? — промълви тя. — Нима приличам вече на призрак? А може би да! — Тя извади огледалцето си. Изглежда, тази вечер всявам ужас у всекиго!

— Кого друг сте изплашили? — попита Холман.

— Прислужника.

— Жозеф?

— Не, другия, който помага на Жозеф. Навярно знаете вече…

Холман кимна.

— Нас няма да изплашите, Лилиан.

Тя прибра огледалцето си.

— Крокодила беше ли вече тук?

— Не. Но сигурно всеки момент ще се появи, за да ни изхвърли. Точна е като пруски фелдфебел.

— Тази нощ на входа ще дежури Жозеф. Вече проверих. Можем да се „измъкнем“ — прошепна Лилиан. — Вие ще дойдете ли с нас?