Читать «Живот на заем ((Небето няма избраници))» онлайн - страница 7

— И двамата ли живеят в санаториума?

— Само жената. Мъжът е на квартира.

Клерфе се изправи.

— Отивам в хотела. Къде можем да вечеряме с тебе?

— Тук. Имаме трапезария, в която се допускат и гости.

— Добре. В колко?

— В седем. В девет трябва да бъда в леглото. Като в училище.

— Като в казармата — каза Клерфе — или преди състезание. Спомняш ли си как в Милано треньорът ни гонеше като пилци по стаите на хотела?

Лицето на Холман просветна.

— Габриели? Той още ли е там?

— Естествено. Какво може да му се случи? Треньорите умират в леглата си, както генералите.

Жената, пристигнала с русина, отново се появи. На изхода я спря някаква сивокоса жена и започна да й говори нещо тихо и енергично. Тя не отговори, а само рязко се обърна. За миг остана нерешително на мястото си, после забеляза Холман и се отправи към масата му.

— Крокодила не ме пуска да изляза повече — прошепна тя. — Твърди, че не трябвало да ходя на разходка с шейна. Щяла да съобщи за мене на Далай Лама, ако още веднъж се опитам…

Тя замълча.

— Това е Клерфе, Лилиан — каза Холман. — Разказвал съм ви за него. Пристигна най-неочаквано.

Жената кимна. Изглежда, не позна Клерфе и наново се обърна към Холман.

— Казва, че трябвало да бъда в леглото — продължи тя гневно — само защото преди няколко дни съм имала малко температура. Но няма да позволя да ме затворят. Особено тази вечер! Вие лягате ли си?

— Не. Ще вечеряме в „Преддверието на ада“.

— Ще дойда и аз.

Тя кимна към Клерфе и Холман и се отдалечи.

— Навярно всичко това ти звучи като китайски — каза Холман. — „Преддверието на ада“ наричаме помещението, в което се допускат гости. Далай Лама е естествено професорът, Крокодила е старшата сестра…

— А жената коя е?

— Казва се Лилиан Дюнкерк, белгийка с майка рускиня. Родителите й са починали.

— Защо се ядосва толкова за празни работи?

Холман вдигна рамене. Изведнъж доби изморен вид.

— Вече ти казах, че тук всички малко откачат, особено когато умре някой.

— Умрял ли е някой?

— Да, една нейна приятелка, вчера, тук в санаториума Това не засяга никого, но все пак винаги при такива случаи умира и нещо в тебе. Навярно частица надежда.

— Да — каза Клерфе, — навсякъде е така.

Холман кимна.

— Тук започват да измират, щом дойде пролетта. Повече, отколкото през зимата. Странно, нали?

II

Горните етажи на санаториума вече не приличаха на хотел, а бяха обикновена болница. Лилиан Дюнкерк спря пред стаята, в която бе умряла Агнес Сомервил. Чу отвътре гласове и шум и отвори вратата.

Ковчегът вече бе изнесен. Прозорците бяха отворени, а две чистачки почистваха стаята. По пода се плискаше вода, миришеше на лизол и сапун, мебелите бяха разместени и ярката електрическа светлина проникваше във всички ъгълчета на помещението.

За миг Лилиан помисли, че е сбъркала стаята. Но после видя малкото плюшено мече — талисман на покойната, захвърлено върху един шкаф.

— Откараха ли я вече? — попита тя.

Една от чистачките се изправи.

— Занесоха я в номер седем. Трябва да почистим тук, защото утре сутринта пристига нова болна.