Читать «Живот на заем ((Небето няма избраници))» онлайн - страница 6

Едно момиче донесе чаша портокалов сок за Холман и малка гарафа с водка за Клерфе.

— Колко време ще останеш? — попита Холман.

— Няколко дни. Къде мога да отседна?

— Най-добре в хотел „Палас“. Има хубав бар. Клерфе погледна към портокаловия сок.

— Откъде знаеш?

— Щом се „измъкнем“, отиваме там.

— Щом се „измъкнете“?

— Да. Понякога нощем, когато ни се иска да се почувствуваме като здрави. Забранено е, но налегне ли те кафарът, помага повече от безполезните дискусии с бога на тема твоята болест. — Холман измъкна от вътрешния джоб на сакото си едно плоско шише и доля от него в чашата си. [Кафар (фр.) — меланхолия, мрачни мисли, сплин. — Б. пр.]

— Джин — каза той. — Също помага!

— Не ви ли позволяват да пиете? — попита Клерфе.

— Не е абсолютно забранено, но така е по-просто. — Холман скри обратно шишето в джоба си. — Тук горе човек се вдетинява.

Пред входа на санаториума спря някаква шейна. Клерфе видя, че е същата, с която се бе сблъскал по пътя. От нея слезе мъжът с черния кожен калпак.

— Знаеш ли кой е това? — попита Клерфе.

— Жената ли?

— Не, мъжът.

— Един русин. Казва се Борис Волков.

— Белогвардеец?

— Да. Но по изключение не е нито бивш велик княз, нито бедняк. Говори се, че баща му съвсем навреме си открил банкова сметка в Лондон и съвсем не навреме останал в Москва, където го разстреляли. Разправят, че майката била зашила в корсета си смарагди с големина на орех. През седемнайста година все още носели корсети.

Клерфе се засмя.

— Та ти си бил цяло детективско бюро! Откъде знаеш тези неща?

— Тук бързо узнаваме всичко един за друг — отвърна Холман с едва доловима горчивина в гласа. — Само след две седмици, когато приключи спортният сезон, това селце ще се превърне до края на годината в малко клюкарско гнездо.

Край масата им мина група хора с дребен ръст, облечени в черно. Разговаряха оживено на испански.

— За такова малко селце санаториумът има съвсем международен вид — каза Клерфе.

— Прав си. Смъртта все още не е шовинист.

— Не съм съвсем уверен в това. — Клерфе хвърли поглед към входа.

— А онова жената на русина ли е? Холман се извърна.

— Не.

В санаториума тъкмо влизаха русинът и жената от шейната.

— Да не би и двамата да са болни? — попита Клерфе.

— Да. Но не им личи, нали?

— Не.

— Това често се случва. За известно време човек изглежда по-цъфтящ от самия живот, а след това изведнъж рухва. Но такива болни си лежат по стаите, затова не ги виждаш.

Русинът и жената се спряха на входа. Изглеждаше, че той й говори нещо настойчиво. Тя го слушаше внимателно, после тръсна отривисто глава и с бързи крачки влезе в салона. Мъжът гледа известно време подире й, след това излезе навън и се качи в шейната.

— Май че се скараха — каза Клерфе не без задоволство.

— Подобно нещо се случва всяка минута. След като мине известно време, тук всеки започва малко да откача. Психоза на пленнически лагер — пропорциите се нарушават, дреболиите получават значение, а същественото става маловажно.

Клерфе погледна внимателно Холман.

— Също и при тебе ли?

— При мене също. Не можеш постоянно да се взираш само в една точка.