Читать «Живот на заем ((Небето няма избраници))» онлайн - страница 5

— Да. Не четеш ли вече спортните новини?

За миг Холман се смути.

— В началото ги следях, а после се отказах. Идиотска история, нали?

— Не, съвсем разумна. Ще ги четеш пак, когато седнеш отново зад кормилото.

— Да — каза Холман, — когато отново седна зад кормилото и когато спечеля на лотария голямата печалба. С кого участвува в ралито?

— С Ториани.

Двамата тръгнаха към входа на санаториума. Склоновете на планината червенееха в лъчите на залязващото слънце. Скиори като черни точки се плъзгаха сред снежния блясък.

— Красиво е тук.

— Да, красив затвор.

Клерфе не отвърна нищо. Той познаваше други затвори. — Сега редовно ли участвуваш с Ториани? — попита Холман.

— Не. Ту с един, ту с друг. Чакам тебе.

Това не беше истина. От половин година Клерфе участвуваше в автомобилните състезания заедно с Ториани. И понеже Холман не четеше вече спортната хроника, можеше спокойно да го излъже.

Лъжата подействува на Холман като вино. Изведнъж по челото му изби тънка ивица от капчици пот.

— Направи ли нещо в ралито? — попита той.

— Нищо. Финиширахме с голямо закъснение.

— Откъде потеглихте?

— От Виена. Това беше направо луда идея. На всяко кръстовище трябваше да чакаме. А и аз съвсем не се стремях да спечеля, исках само да изпробвам новата кола.

Холман се засмя.

— „Джузепе“ ти е отмъстил! Къде участвува преди това?

Клерфе вдигна ръка.

— Хайде да пийнем нещо. И направи ми тази услуга — нека поне през първите дни да говорим за всичко друго, само не за състезания и автомобили.

— Но, Клерфе! За какво да говорим, бога ми!

— Само за няколко дни.

— Какво става с тебе? Да не се е случило нещо?

— Нищо. Просто съм уморен. Бих искал да си отдъхна и поне няколко дни да не чувам нищо за цялото това безобразие, по дяволите! Да не чувам за свръхбързи машини и за хора, летящи по шосетата с бясна скорост! Надявам се, че ме разбираш.

— Естествено — каза Холман. — Но какво се е случило? Станало ли е нещо?

— Нищо — отвърна Клерфе нетърпеливо. — Просто съм суеверен като всеки друг. Договорът ми изтича, а още не е подновен. Да не предизвикваме съдбата. Това е всичко.

— Клерфе — каза Холман, — кой е катастрофирал?

— Ферер. На едно глупаво, идиотско състезание по крайбрежието.

— Мъртъв ли е?

— Още не. Но трябваше да му ампутират единия крак. А онази лудата, която ходеше навсякъде с него, самозваната баронеса, отказва да го види. Седи в игралното казино и циври. За какво й е инвалид! Но да вървим и дай да пийна нещо. Последният ми коняк изчезна в гърлото на един шофьор на снегориначка, който е далеч по-разумен от нас. Неговата машинка не превишава пет километра в час.

Седнаха в салона на една малка маса до прозореца. Клерфе се огледа.

— Всички тези хора болни ли са?

— Не. Има и здрави на посещение при болните.

— Разбирам. Онези с бледите лица са болните.

Холман се засмя.

— Това са здравите. Бледи са, защото едва отскоро са тук. Другите, с обгорелите като на спортисти лица са болните, живеещи отдавна в планината.