Читать «Трима другари» онлайн - страница 4

Той ми окачи на врата, миниатюрна черна фигура на тънка верижка.

— Така! Това е срещу бедите от небето, а срещу всекидневните земни — шест бутилки ром от Ото! Два пъти по-стар от тебе!

Ленц разтвори пакета и нареди на утринното слънце бутилките една до друга. Грееха като кехлибар.

— Изглежда чудесен! — казах аз. — откъде го имаш Ото?

Кьостер се засмя.

— Заплетена работа. Дълго е да се разправя. Но кажи как се чувствуваш? Като на тридесет?

Кимнах в знак на несъгласие.

— Като на шестнадесет и на петдесет едновременно. Нищо особено.

— И на това казваш „нищо особено“? — отвърна Ленц. — Но то е най-висшето, което съществува. Та ти самовластно си победил времето и живееш двойно.

Кьостер ме изгледа.

— Остави го, Готфрид — каза тогава той. — Рождените дни страшно подтискат самочувствието. Особено сутрин. Той ще се съвземе.

Ленц присви очи.

— Колкото по-скромно е самочувствието на един човек, толкова по-голяма е истинската му стойност, Роби. Утешава ли те това поне малко?

— Не — казах аз, — никак. Когато човек добие някаква стойност, той вече се превръща в паметник на самия себе си. Намирам го за уморително и скучно.

— Той философствува, Ото — каза Ленц, — значи е спасен. Вече е преминал мъртвата точка! Мъртвата точка на рождения ден, когато човек се взира в собствените си зеници и открива, че е клетник. А сега успокоени да започнем всекидневната си работа и да сложим масло в търбуха на стария кадилак…

Работихме до здрач. После се измихме и преоблякохме. Погледът, който Ленц хвърли към строените бутилки, издаваше жажда.

— Да счупим ли врата на някоя?

— Нека Роби реши — каза Кьостер. — Грубовато е, Готфрид, да направиш подарък и сам да подсещаш за почерпка.

— А още по-грубо е да оставиш дарителите да умрат от жажда — отвърна Ленц и отвори една бутилка.

Миризмата се разнесе из цялата работилница.

— Свети Моисей — каза Готфрид.

Всички почнахме да душим.

— Фантастично, Ото! Трябва да прибегнеш до възвишената поезия, за да откриеш достойно сравнение.

— За такова питие тая мрачна барака е твърде жалка! — реши Ленц. — Знаете ли какво? Да отидем с кола извън града и да вечеряме някъде, а бутилката да — вземем със себе си. Ще си я пийнем сред волната божия природа!

— Блестящо!

Изтикахме настрана кадилака, по който бяхме работили следобед. Зад него стоеше нещо чудновато на колела. Състезателната кола на Ото Кьостер, гордостта на работилницата.

Навремето Кьостер купи колата, високостенна таратайка, на някакъв търг за толкова пари, колкото би дал за един сандвич. Специалистите, които я видяха тогава, незабавно я определиха като интересен експонат за музей на превозни средства. Конфекционерът Болвиз, собственик на фабрика за дамски манта и любител-състезател, посъветва Ото да направи от колата шевна машина. Но Кьостер не обърна внимание на тези приказки.

Той разглоби колата като джобен часовник и работи по нея месеци наред от сутрин до късна нощ. И тогава една вечер се яви с нея пред бара, в който обикновено се събирахме. Болвиз едва не умря от смях, когато видя колата отново — толкова смешна изглеждаше все още. И за да направи шега, предложи на Ото облог. Залагаше двеста марки срещу двадесет, ако Кьостер приемеше да се състезават с неговата нова спортна кола; разстояние — десет километра, при това един километър преднина за колата на Ото. Кьостер прие облога. Всичко живо се смя и очакваше голямо удоволствие. Но Ото не спря дотук. Отказа се от преднината и с лице, което не трепна, увеличи залога на хиляда марки срещу хиляда. Изумен, Болвиз го попита дали не трябва да го откара в лудницата. Вместо отговор Кьостер само запали мотора. И двамата потеглиха веднага, за да осъществят надпреварата. След половин час Болвиз се върна, загубил ума и дума, сякаш беше видял легендарно морско чудовище. Мълком той попълни чека, а после още един. Искаше да купи колата незабавно. Ала Кьостер му се изсмя. Не би я дал за нищо на света. Но колкото и безупречна да беше тя като машина, външно все още изглеждаше твърде зле. За всекидневна употреба бяхме монтирали една особено старомодна каросерия, която и прилягаше точно; лакът бе загубил блясъка си, калниците бяха с пукнатини, а покривният брезент беше десетгодишен. Бихме могли да подобрим, всичко това, но си имахме причина да не го правим.