Читать «Трима другари» онлайн

Ерих Мария Ремарк

Ерих Мария Ремарк

Трима другари

I

Небето беше жълто като месинг и още неопушено от дима на комините. Зад покривите на фабриката светлееше по-ярко. Всеки миг слънцето щеше да се покаже. Погледнах часовника. Нямаше още осем. Бях подранил с четвърт час.

Отключих портата и приготвих бензиновата помпа. По това време винаги минаваха няколко коли, които трябваше да се зареждат с бензин.

Неочаквано чух зад себе си дрезгаво скърцане, като че ли под земята развиваха ръждясал винт. Спрях и се ослушах. После минах през двора, върнах се в работилницата и предпазливо открехнах вратата. В полутъмното помещение залиташе призрак. Носеше мръсна бяла забрадка, синя престилка, дебели пантофи, тежеше деветдесет килограма и размахваше метла — беше чистачката Матилде Щос.

Постоях известно време, загледан в нея. С грацията на хипопотам тя се олюляваше между охладителите на автомобилите и с глух глас пееше песента за верния хусар. На масата до прозореца бяха оставени две бутилки коняк. Едната от тях почти празна. До снощи беше пълна. Забравил бях да ги заключа.

— Но, госпожа Щос!… — казах аз.

Песента секна. Метлата падна на пода. Блаженото хилене помръкна. Сега аз бях призракът.

— Исусе Христе! — заекна Матилде и се втренчи в мене със зачервените си очи. — Толкова рано не ви очаквах…

— Разбирам. Услади ли ви се?

— Ах, да… ама сега ми е много тежко. — Тя си избърса устата. — Направо съм зашеметена.

— Е, не преувеличавайте! Само сте се натряскали. Олюлявате се като моряк на брега.

Тя с мъка се държеше на краката си. Мустачките й потрепваха, клепките се притваряха като на стар бухал. Но постепенно успя да се съвземе. Пристъпи решително крачка напред.

— Господин Локамп… какво да се прави, човещина… най-напред го помирисах… сетне отпих само глътка… защото все ми е така премаляло от глад, да, а после… после трябва да ме е тикал сатаната. Една бедна жена не бива да се въвежда в изкушение и шишето да стои на открито.

Не за пръв път я заварвах така. Всяка сутрин тя идваше за два часа да почисти работилницата и човек спокойно можеше да остави наоколо колкото пари иска — не посягаше, но ракията подушваше като плъх сланина.

Повдигнах бутилката.

— Естествено до коняка за клиентите не сте се докоснали, но хубавия коняк на господин Кьостер сте очистили.

Лека усмивка пробягна по сбръчканото лице на Матилде.

— Право си е, от тия работи разбирам. Ще ме издадете ли, господин Локамп? Мене, беззащитната вдовица?

Поклатих глава.

— Днес няма.

— Тогава да се измъквам. Ако дойде господин Кьостер — боже упази!

Отидох при шкафа и го отключих.

— Матилде…

Тя бързо се заклатушка към мен. Вдигнах една кафява правоъгълна бутилка.

Замаха ръце в знак на протест.

— Не съм аз! Честна дума! Тази не съм я пипала.

— Знам — казах аз и и напълних една чаша. — А познавате ли го поне?

— Хубава работа! — Тя облиза устни. — Ром! „Щайналтер Ямайка“!

— Добре. Тогава изпийте си чашата!

— Аз? — Тя се стъписа. — Господин Локамп, това е твърде много! Карате ме да почервенея от срам! Старата Щос си подръпва тайно от вашия коняк, а вие на туй отгоре я черпите и с ром! Светец, светец сте вие! По-добре да умра, отколкото да приема такова нещо!