Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 79

Това се случи за части от секундата. Тясната клисура се бе озарила от пламъка при изстрела, надвисналите скали отвръщаха на ехото, препращаха го в бездънните урви. После изведнъж всичко стихна, тишината натежа, погълна ни в своето мъртвило.

Когато барутният дим се разсея, забелязах Ливерле проснат възнак в основата на скалата, а вещицата бе паднала в несвят в ръцете на барона. Лицето на Шпервер бе станало восъчнобледо. С обезумели, невярващи очи той гледаше ту Цимер-Блудерик, ту Черната Чума и бях сигурен, че ако можеше да ги порази с поглед, сигурно щеше да го стори. Ала вместо това той отпусна пушката на земята и с треперещ глас заговори:

— Господин Блудерик… — ръката му се надигна и посочи пещерата. — Господин Блудерик, току-що убих моя най-добър приятел! Не знам дали разбирате, но го направих, за да спася живота на това… на тази жена, вашата майка!… Молете се на Всевишния съдбата й наистина да се окаже свързана с тази на графа!… Отведете я! Отведете я надалеч оттук!… И нека никога повече тя не се завръща по тези места! Защото тогава, Господ да ми е свидетел, тогава не отговарям повече за действията на стария Шпервер!…

Той коленичи край неподвижния труп на Ливерле.

— Горкичкия ми Ливерле! — проплака. — Защо, приятелю? Това ли ни е било писано, това ли ни е чакало тук? Нима наистина съдбата е толкова жестока и несправедлива?… Хайде, Фриц! Да тръгваме, да се махаме от това проклето място, че не знам още на какви други злини съм способен!

И той хвана Фокс за юздите. Опита се да го възседне, ала не издържа. Главата му се отпусна на хълбока на коня, подир което прославеният бракониер заплака като дете.

XIII

Оставих Шпервер сам да поеме към замъка, след като му помогнах да увие добре Ливерле в шубата. Отказах да го последвам. Моето задължение бе да остана тук, при вещицата. Дългът не ми позволяваше да изоставя нещастницата на произвола на съдбата.

Всъщност, нека си призная истината: бях разяждан от непреодолимо любопитство да видя отблизо това странно същество! Едва изчаках Гедеон да потъне в мрака на дефилето и вече презглава се катерех по пътеката към пещерата.

А там ме чакаше невероятно зрелище.

Със скръстени на гърдите ръце, все така в своята червена рокля, старицата бе положена върху дълго наметало от бяла кожа, златната диадема още пристягаше сивите й коси.

И хиляда години живот да живея да тази земя образът на тази жена никога няма да се изличи от съзнанието ми. Тази глава, това лице на лешояд, започнало да възвръща човешките си черти и едва-едва потръпващо в предсмъртни конвулсии; последните изтляващи искрици живот в тези очи, изцъклени и някак си блажено втренчени в небето; полуотворената уста, през която душата на старицата вече може би си отиваше… Покъртителна гледка! Така най-вероятно е изглеждала в своя предсмъртен час и жестоката кралица Фредегонд!

Баронът бе коленичил край тялото, като се опитваше да съживи нещастницата, но още от пръв поглед личеше, че всичко вече е загубено и усилията му са напразни. Не можех повече да стоя така безучастен, с натежало от болка сърце се наведох към нея, понечих да я уловя за ръката, да проверя пулса.