Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 2
Еркман-Шатриан
Сетне го чух как изтрополи надолу по стълбището.
Никога не можех да устоя на стария Гедеон. От детството още помня, че той по някакви неведоми пътища успяваше да получи от мен всичко, каквото си поискаше, само с едно кимване на главата или повдигане на раменете. Ето и сега — без да се бавя, аз се облякох и побързах да го последвам.
— Хайде, приятелю! — възкликна зарадвано той щом ме видя. — Знаех си, че няма да ме оставиш да тръгна сам! Справяй се бързо с тоя свински бут и дай да пийнем по едно тежко вино на изпроводяк, че доста път ни чака! Конете са нетърпеливи… Между другото, наредих да качат куфара с дрехите ти!
— Какво, как… — не разбрах аз и замигах смутено. — Куфар с моите дрехи?
— Да, да! За нищо не се безпокой! Ще трябва да останеш няколко дена в Нидек. Затова ще са ти необходими малко дрехи… Всичко ще ти обясня после, имай търпение!
Двамата излязохме на двора.
В този момент пристигнаха двама конници. Изглеждаха смазани от яздене и умора, конете им, запенени, пръхтяха. Шпервер, голям ценител и познавач на расовите животни, възкликна от изненада:
— Прекрасни екземпляри!… Чистокръвна влашка порода! Какъв финес! Каква грация! Какъв вървеж! Истински елени-вихрогони! Хей, Николаус! — обърна се той към коняря. — Побързай, мързеливецо, хвърли им по едно наметало отгоре, че в тоя студ ще настинат, горките!
Увити в бели астраганени шуби, пътниците минаха покрай нас, докато ние се намествахме на седлата. Успях да зърна само засуканите дълги черни мустаци на единия от тях и също така черните му очи, в които като че проблясваха особени пламъчета. Мъжът изглеждаше необичайно възбуден.
Пътниците влязоха в странноприемницата.
Конярят все още държеше поводите на животните. Пожела ни лек път, после пусна юздите.
Препуснахме в галоп.
Шпервер яздеше чистокръвен мекленбургски кон, аз забивах шпори в изпълнен с плам жребец от Ардените. Излишно е да ви казвам, че и двамата летяхме в снега. След десет минути последните къщи на Фрайбург останаха зад нас.
Времето бе започнало да се прояснява и тъмният хоризонт отпред просветляваше. Накъдето и да обърнехме взор, никъде не се виждаха дирите на утъпкан друм, пъртина или каквато и да е пътечка. Всичко беше затрупано под снега. Единствените ни спътници бяха гарваните на Шварцвалд, разперили зловещо черни крила над снежните преспи. Обезпокоени от нашия устремен бяг, те прелитаха от едно място на друго и сякаш грачеха насреща ни грозна, зловеща прокоба.
Едър, широкоплещест здравеняк, с шапка, чиито наушници се развяваха над дебелата шуба от рис, Гедеон препускаше пред мен и жизнерадостно си тананикаше мелодийки от
Понякога моят спътник се обръщаше и тогава съзирах отблясъците на олюляващата се в края на носа му кристалночиста водна капчица.
— Е, Фриц? — питаше ме той. — Какво ще кажеш, а? Чудесно зимно утро, нали?
— Да, но е малко суровичко и хапливо! Добре че вече не вали чак толкова…
— Не се оплаквай, градско чедо! Как не можах да те приуча да свикнеш със студа! — сгълча ме той. — Аз пък обожавам суровата зима! Тя освежава кръвта! Ако старият иконом Тоби събере достатъчно кураж да си покаже носа навън в подобно време, а не да се върти покрай камината, никога повече няма да почувства ревматизъм и болежки в ставите!
