Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 5

Гедеон измъкна лулата от зъбите си, изчука я внимателно в предния извит край на седлото, след което с меланхоличен вид продължи:

— От този ден, Фриц, дяволът се настани зад стените на замъка Нидек и, както изглежда, не желае да си отиде. Всяка година по едно и също време, в един и същи ден, в един и същи час кризите обземат стария граф. Той целият се разтреперва, сякаш нещо отвътре го обладава. Понякога чудновато се изправя от мястото си, размахва ръце, втренчва се в нещо, като че иска да го улови, устните му се движат, сякаш жадуват да изрекат някакви отдавна забравени слова или отделна дума — и замръзват неподвижно… После го обзема див бяс, той започва да хапе като малоумен ръцете си, скубе косите си, гледа като отнесен и сетне пак захваща… Така, докато не стихне… Каква е тази напаст божия, не знам! Болестта продължава от осем до петнайсет дена, в които от гърлото му се изтръгва такъв вой, че косите ти се изправят. След което бавно, постепенно се връща на себе си, но е толкова пребледнял, толкова изнемощял, изсъхнал, повехнал, че с мъка едвам провлачва крака от стол до стол и ако някой вдигне и най-малкия шум, ако някъде нещичко шавне, той се обръща сепнато, ужасен дори от собствената си сянка. Младата графиня, най-благородното и миловидно създание, което съм срещал някога, е неотлъчно до него. Нито за миг не го напуска. Ала той като че ли не желае повече да я вижда. „Върви си, махни се оттук! — крещи й неистово, досущ като обсебен от пъклена сила и маха с ръце, сякаш отпреде му се е изпречил Дивият ловец. — Остави ме на мира, иди си, не виждаш ли какво изстрадах!“ Ужасно е да слушаш такива скверни слова, Фриц! Аз, дето съм първи негов слуга и го придружавам при всеки лов, дето надувам рога при всяко убито от него животно, дето бих дал главата си за него — в такива моменти направо ми идва да го удуша със собствените си ръце, дотолкова ме отвращава това отношение към собствената му дъщеря! Ех и ти друже, едва ли можеш да разбереш напълно какво ме терзае…

Погледнах моя осиновител. Мрачна, недоволна и сурова гримаса бе заменила благовидното изражение. Той пришпори коня и известно време ние препускахме в галоп.

Чутото ме накара сериозно да се замисля. Лечението на подобно заболяване ми изглеждаше твърде съмнително, да не кажа почти невъзможно. Съвсем явно бе, че болестта на графа е душевна и за да се излекува, трябваше по-напред да разбера истинската първопричина, която я бе породила. А тази причина несъмнено се криеше далеч в зората на човешкото съществуване.