Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 203

Тя отвори една от книгите, която явно е била много често прелиствана, и прочете една част с проточения тон на начинаещ, сетне се изсмя и я захвърли.

— Слушай сега това — продължи тя предизвикателно и издекламира по същия начин един стих от стара балада.

Обаче неговото самолюбие не му позволи да търпи повече това мъчение. Аз чух как той прекъсна дръзките й думи с една плесница и донякъде одобрих постъпката му. Малката проклетница беше направила всичко възможно, за да оскърби чувствителния си, макар и необразован братовчед и само с груба сила той можа да си уреди сметките с нея и да накара виновницата сама да почувствува обидата. След това той събра книгите и ги хвърли в огъня. По лицето му прочетох каква мъка е било за него да принесе на злобата такава жертва. Стори ми се, че докато ги поглъщаха пламъците, той си спомняше удоволствието, което му бяха доставяли, и все по-голямата радост и успехи, които бе очаквал да му донесат те; струваше ми се също така, че познавах и подбудите му за тези тайни занятия. Той се е задоволявал с всекидневния си труд и грубите си примитивни удоволствия, преди да се срещне с Катрин. Срамът, че тя го презира, и надеждата, че ще одобри тези негови опити, го подтикнали към по-висши занимания. Но вместо да го запазят от презрението й и да му спечелят одобрението й, усилията му да се издигне бяха дали тъкмо обратни резултати.

— Да, това е единствената полза, която грубиянин като тебе може да извлече от тях! — извика Катрин, като облиза разранената си уста и възмутено загледа горящите книги.

— Я да си държиш езика! — свирепо отвърна Ърншоу.

И тъй като от възбуждение не можеше да каже нищо повече, той бързо се запъти към вратата, където му направих път да мине. Но едва беше прекрачил прага, когато се сблъска с господин Хийтклиф, който вървеше по алеята и го хвана за рамото.

— Какво се е случило, момчето ми? — запита го той.

— Нищо, нищо — отвърна момчето и се отскубна, за да изживее скръбта и гнева си в самота.

Хийтклиф го проследи с поглед и въздъхна.

— Странно ще бъде, ако сам се изиграя! — промърмори той, без да забележи, че аз съм зад гърба му. — Но когато търся в лицето му прилика с бащата, от ден на ден намирам все по-голяма прилика с нея. Как може толкова да й прилича, дявол да го вземе? Не мога вече спокойно да го гледам.

Той сведе поглед към земята и мрачно влезе в къщата. Лицето му имаше неспокойно, напрегнато изражение, което никога не бях забелязвал преди, и ми се видя доста отслабнал. Щом го забеляза през прозореца, снаха му веднага избяга в кухнята, тъй че аз останах сам.

— Радвам се, че вече излизате, господин Локууд — рече той в отговор на моя поздрав, — отчасти от егоистични подбуди. Струва ми се, че мъчно бих се лишил от вашето общество в този пущинак. Неведнъж съм се чудил какво ви е довело тук.

— Просто една празна прищявка, сър — отвърнах аз. — Или пък една празна прищявка ще ме пропъди оттук. Идущата седмица заминавам за Лондон и трябва да ви предупредя, че не съм склонен да задържа „Тръшкрос Грейндж“ повече от дванадесетте месеца, за които съм наел къщата.