Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 204

— О, тъй ли! Омръзнало ви е да живеете като отшелник, а? — каза Хийтклиф. — Но ако смятате да се откажете да плащате наем за имение, в което не живеете, напразно сте дошли. Аз никога не опрощавам дългове и държа да получа от всекиго, каквото ми се дължи.

— Не съм дошъл да моля за опрощаване — възкликнах аз доста ядосан. — Ако искате, мога да ви платя още сега. — И веднага извадих портфейла си.

— Не, не — студено отвърна той. — Вие ще оставите достатъчно ваши неща, с които да се погаси задължението в случай, че не се върнете. Не бързам чак толкова. Останете да обядвате с нас. Обикновено добре се посреща гостенин, който едва ли ще повтори посещението си… Катрин, донеси нещата. Къде си?

Катрин отново влезе в стаята със сложени на табла вилици и ножове.

— Можеш да обядваш с Джоузеф — промърмори й Хийтклиф настрана — и остани в кухнята, докато си отиде той.

Тя изпълни нарежданията му много точно; може би не изпитваше изкушение да не се подчини. Живеейки сред шутове и мизантропи, не е изключено тя да не може да цени хора от по-добри среди, когато се срещне с тях.

Седнал между мрачния и намръщен господин Хийтклиф и съвсем безмълвния Хертън, аз се нахраних в доста безрадостна обстановка и скоро се сбогувах. Щях да си тръгна през задния вход, за да зърна още веднъж Катрин и да ядосам стария Джоузеф, обаче Хертън получи нареждане да ми доведе коня и домакинът лично ме изпрати до вратата, тъй че не можах да изпълня желанието си.

„Колко скучен става животът в тази къща! — размишлявах аз, докато яздех по пътя. — За госпожа Линтон Хийтклиф щеше да се сбъдне нещо по-романтично от приказка, ако се бяхме залюбили, както искаше добрата й бавачка, и ако бяхме се преселили в шумната обстановка на града!“

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:

— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.

— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?

— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.

Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж“. Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.

Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.