Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 205

Стигнах в „Тръшкрос Грейндж“, преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.

— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.

— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове“.

— Вие ли сте икономката? — продължих аз.

— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.

— Е, аз съм господин Локууд, господарят. Можете ли да ме настаните в някоя стая? Искам да преспя тука.

— Господарят! — извика тя с изумление. — Я гледай ти! Че отде да знаем, че ще дойдете? Трябвало е да ни обадите. Сега нито има сухи чаршафи, нито подредено местенце в цялата къща!

Тя захвърли лулата си и забърза вътре, момичето и аз я последвахме. Скоро се убедих, че ми е казала истината и че почти бе загубила ума и дума покрай нежеланото ми появяване, и затова я помолих да се успокои. Казах, че ще отида да се поразходя, а тя междувременно да се помъчи да подреди едно ъгълче във всекидневната, за да вечерям, и някоя спалня за пренощуване. Никакво метене и бърсане на прах — само да запали огън и да приготви сухи чаршафи. Старата изглеждаше да има най-доброто желание да ми услужи, макар че взе да бърка в огнището с четка, вместо с ръжен, и сбърка още няколко неща, но аз излязох, уверен, че все ще успее да ми нареди място за спане, докато се завърна. Бях решил да се разходя до „Брулени хълмове“. Когато излязох от двора, дойде ми наум нещо, което ме накара да се върна.

— Наред ли е всичко в „Брулени хълмове“? — запитах аз жената.

— Ами да, доколкото зная — отговори тя, забързала към стаята с лопата жарава.

Искаше ми се да попитам защо госпожа Дийн е напуснала „Тръшкрос Грейндж“, но беше съвсем неудобно да я задържам в такъв критичен момент, затова си тръгнах и бавничко поех по пътя с блясъка на залязващото слънце зад гърба си и мекото сияние на изгряващата луна пред мене. Слънцето гаснеше, а луната засияваше все повече, когато напуснах парка и взех да се изкачвам по каменистия страничен път, който се отклоняваше към жилището на господин Хийтклиф. Преди да ми се мерне имението, единствената следа от деня беше вече само ивица мъждива кехлибарена светлина на запад. Обаче виждах всяко камъче на пътя и всеки стрък трева, огрени от прекрасната луна. Не стана нужда нито да се прекатервам през портата, нито да чукам: тя се отвори, когато я натиснах. „Това е вече подобрение“ — помислих си аз. Ноздрите ми подсказваха и друга промяна — аромат на лилав и жълт шибой, който се носеше във въздуха измежду простите овощни дървета.