Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 201

Влязохме заедно. Катрин беше вътре и помагаше в беленето на някакви зеленчуци за наближаващия обед. Изглеждаше по-мрачна и по-унила, отколкото при първото ми посещение. Тя едва дигна глава да ме погледне и продължи заниманието си, пренебрегвайки общоприетите правила на учтивостта, както и преди, и не отговори на моя поздрав и с най-малкия жест.

„Съвсем не изглежда толкова мила, както госпожа Дийн се мъчи да ме убеди — помислих си аз. — Вярно е, че е красавица, но не е ангел.“

Ърншоу най-грубо й заповяда да занесе нещата си в кухнята.

— Ти ги занеси — отвърна тя и ги бутна настрана, щом свърши работата си. После седна на едно столче до прозореца, където започна да изрязва фигурки на птици и животни от останалите в скута й беленки от ряпа. Под предлог, че искам да поразгледам по-добре градината, аз се приближих към нея и според мен ловко пуснах бележката от госпожа Дийн на коленете й, без да ме забележи Хертън. Обаче Катрин високо ме попита: „Какво е това?“ и я бутна настрана.

— Писмо от ваша стара познайница, икономката на „Тръшкрос Грейндж“ — отговорих аз, ядосан от това, че ме е злепоставила за добрината ми и понеже се боях да не би да си въобразят, че писмото е от самия мен. Тя на драго сърце би го взела, когато чу обяснението ми, но Хертън я изпревари. Той го сграбчи и го сложи в жилетката си, като каза, че първо трябвало да го види господин Хийтклиф. Тогава Катрин мълчаливо се обърна на другата страна, извади крадешком носната си кърпичка и я притисна към очите си. След кратка душевна борба, при която се опита да потисне добрите си чувства, братовчед й измъкна писмото и го захвърли колкото се можеше по-грубо на пода до нея. Катрин го грабна и жадно го прочете. След това тя ме разпита за обитателите на бившия й дом — както за хората, тъй и за животните — и загледана към хълмовете, прошепна сякаш на себе си:

— Колко бих искала да яздя Мини там! Бих искала да се катеря там! Ах! Омръзна ми… тук съм като вързана, Хертън! — Тя склони хубавата си главица на перваза на прозореца и с полупрозявка и полувъздишка тъжно се унесе, без да я е грижа дали я забелязваме, или не.

— Госпожо Хийтклиф — заговорих аз, след като доста време поседях мълчаливо, — не виждате ли, че аз съм ваш стар познат? Толкова близък, щото ми се струва чудно, че не желаете да си поприказваме. Моята икономка непрестанно ми говори за вас и ви хвали и тя ще бъде много разочарована, ако се върна, без да мога да й разкажа друго освен това, че сте получили писмото й и не сте казали нищо.

Тези мои думи като че я учудиха и тя попита:

— Елен харесва ли ви?

— Да, много — отвърнах аз без всякакво колебание.

— Трябва да й кажете — продължи тя, — че бих отговорила на писмото й, но нямам с какво да го напиша, нямам дори и книга, от която да мога да откъсна някой лист.

— Никакви книги! — възкликнах аз. — Че как можете да живеете тука без тях, ако смея да ви запитам? При все че имам голяма библиотека, често ми е скучно в „Тръшкрос Грейндж“. Ако ми вземат книгите, бих изпаднал в отчаяние.