Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 70

— Така е Бени.

— Ще видите после, че и кучетата ще участвуват.

— Ще танцуват ли?

— Да, но тяхната участ не е за завиждане — отговори каубоят, като се смееше — Горките животни ще са по-доволни, ако господарите им не ги включат в танца.

По команда на вожда, който се бе настанил върху един бизонски череп, а от двете му страни бяха застанали жреците на племето, воините се наредиха в четири колони и започнаха танца си, подскачайки и пеейки около кола. Това бяха безпорядъчни движения напред и назад. Скоро обаче всички, като че ли обхванати от неочакван изблик на гняв, се разделиха на две групи и се нахвърлиха един срещу друг, като крещяха с пълно гърло и размахваха яростно оръжията си. Барабаните биеха все по-силно и по-силно. Танцьорите се нападаха заплашваха се нахвърляха се един върху друг и отстъпваха със същата скорост, изпразваха пушките си с голяма вероятност да се ослепят, стреляха със стрели, хвърляха томахавките, но изключително умело избягваха ударите. Въодушевената публика не можеше да стои спокойна Мъже, жени и деца крещяха и се суетяха около тях. Дори вождът бе станал прав, стискаше в ръка томахавката си, сякаш всеки момент ще се хвърли в ръкопашен бой. Възбудени от битката воините започнаха да се нараняват. Двама или трима улучени от томахавки, паднаха на земята облени в кръв, и бяха изнесени извън ограденото място. Вождът обаче разбра навреме, че воините му водят сериозна борба, и за голямо неудоволствие на всички накара музиката да спре. Възбудени от огнената вода бойци донесоха в заграденото място едно едро космато куче. Горкото животно сигурно предчувствуваше тъжния си край, защото лаеше скръбно и силно се съпротивляваше. Двамата жреци се хвърлиха отгоре му като стрели, убиха го с два мощни удара на томахавките си, изкормиха го, извадиха сърцето и още топло го забиха на върха на кола. Воините се строиха, а музикантите започнаха да удрят своите барабани, извличайки все по-остри и монотонни звуци. След кратка реч за приятелството, произнесена от вожда бойците подновиха танца си около кола върху който още туптеше сърцето на горкото куче Когато минаваха близо, те го подушваха близваха го и показваха силно желание да захапят този къс сурово месо. След това продължаваха танца, като крещяха и размахваха оръжията си. Изведнъж един от тях, може би най-добрият воин на племето, се хвърли към кола отхапа парче от сърцето, подскочи назад и го глътна с голямо удоволствие. Последва го друг, втори, трети и така докато се изредиха всички.

— Ух!… — промълви Армандо. — Да ядеш кучешко сърце!

— О, по-късно ще изядат и тялото, уверявам ви. Когато индианците привършат запасите си, слагат в тенджерите кучетата си и ги изяждат без никаква погнуса.

— Свърши ли танцът? — попита Фалконе.

— Има още време ще изкормят още кучета, но… къде е вождът, не го виждам тук?…

— Вероятно е отишъл да изяде някое хубаво парче бизонско — каза Бек. — Сигурно ще го предпочете пред дивото кучешко сърце

— Можеше да ни покани — каза Бени. — Засега да ги оставим и да отидем да вечеряме.