Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 59

— Пречупено е от куршума ми — си промърмори. Огледа се и забеляза в тревата наоколо съвсем пресни кървави следи.

— Някой е ранен — каза си. — Човек или животно?… Не бих искал да съм убил някоя беззащитна Плоска глава.

Армандо видя пред себе си в тревата широка следа и тръгна по нея. На няколко места имаше капки кръв, а по-нататък, полускрита в храстите, една томахавка, която сигурно бе паднала от ранения.

— Няма съмнение — каза си огорчен. — Аз си мислех, че стрелям срещу лопатар, а съм ранил индианец! Дали този нещастен случай няма да ни навлече някоя беля?… Боже, да се връщам!…

Той прибра томахавката, хвърли неспокоен поглед наоколо, после бързо се отдалечи през гората, като искаше час по-скоро да бъде при другарите си. На няколкостотин крачки от лагера вдясно от себе си чу известното: „По дяволите“, последвано от порой проклятия.

— Приятелят ми Бени! — възкликна младежът. — Явно е побеснял.

Отправи се в тази посока и видя, че каубоят хвърляше наляво и надясно големите фунии, които бе закачил към кленовете, за да събират сладкия сок.

— Ей!… Бени, какво правите? — попита изненадан Армандо.

— По дяволите! — извика ловецът. — Бих искал да зная кой е негодникът, свършил тази работа!

— Какво се е случило?

— Преобърнал е съдовете, които вече трябваше да са пълни!

— Кой?

— Кой!… Кой!… Знам ли?!…

— Да не е животно?…

— Да, но на два крака… По дяволите! Сигурно е бил той!

— Може би Шарената опашка?

— Да, това куче, което се инати и продължава да ни следи! — викна Бени още по-разгневен. — Никога няма да ни остави на мира ако не го прогоня!

— Възможно ли е да ни преследва още?

— Убеден съм, Армандо! Кой, мислите, че ще ни прави напук?

— Хиляди дяволи!… Дали не съм стрелял по него?…

— Какво казахте? — попита Бени, като го погледна — Стреляли сте по него?

— Да господин Бени. Мислех, че е лопатар, а раних някакъв индианец, който избяга.

— А!… И само го ранихте?…

— Да, защото не успях да го открия.

— Сигурен ли сте, че е бил индианец?

— Взех томахавката му.

— Дайте ми я!

Армандо бързо се приближи и я подаде на каубоя.

— По дяволите!… — възкликна Бени. — Това е томахавката на Шарената опашка!

— Откъде знаете?…

— Погледнете, приятелю: ето тук, на дръжката, е изрисувана опашка.

— Вярно, Бени, този проклетник още ни следи.

— Армандо, трябва или да се отървем от този човек, или да изчезнем, защото може, когато най-малко очакваме, да ни нападне и да ни скалпира.

— Какво смятате да правите?… Ще го търсите ли?

— Ще загубим твърде много време и може би безрезултатно, тъй като тук има много гори. Затова ще препуснем с най-голямата скорост, на която са способни конете ни, и ще се помъчим да направим така че да загуби следите ни.

— Веднага ли тръгваме?

— Смятам, че ще е най-добра.

— А нашата захар?…

— Пак ще си направим, ако не намерим при Плоските глави.