Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 41

— И как ги правят?

— Служат си с дългите си опашки.

— Както зидарите използуват мистрията…

— Точно така, млади момко. А!… Стигнахме.

Бяха в края на една долина, която завършваше със заливче, заобиколено с тополи, елхи, върби и ели и свързано чрез канал с малка рекичка, вливаща се в езерото. Първото нещо, което Армандо забеляза, бе една дига, построена от дървени трупи, забити в залива. Бе дълга над шестдесет метра и разположена така, че да препречва достъпа до канала.

— И тя ли е построена от бобрите, господин Бени?

— Да, и както виждате, не позволява на водата, която идва от реката в канала, да се излива в залива.

— Прекрасна конструкция.

— Наистина.

— А къде са бобрите?

— Погледнете там. Забелязвате ли онези закръглени къщички, които се показват от водата?… Те са поне три групи.

— Да, виждам ги.

— А ето и бобрите на работа: вижте ги как плуват около онази голяма елха, която плува сред залива, и леко я побутват към дигата. По нея има клони, защото скоро са я повалили, но острите им зъби веднага ще се захванат за работа и бързо ще ги прережат.

Армандо погледна в указаната посока и видя едно дърво, което плуваше на повърхността на езерото, заобиколено от множество бобри.

— А сега да се захванем с лова — каза Бени. — Ужасно ми се иска едно хубаво печено.

— Не се ли страхувате, че индианците ще чуят изстрелите на пушките ни?…

— Вече с положителност са стигнали западните брегове на езерото.

— А бобрите ще се оставят ли да ги доближим?

— Елате и ще видите. Ще ги изненадаме, докато работят. Но трябва да внимаваме да сме винаги срещу вятъра и да не вдигаме шум. Да побързаме, защото не е безопасно да оставяме конете си сами на края на гората. По бреговете на езерото има и мечки.

Промъкнаха се сред дърветата, които растяха край залива, и започнаха мълчаливо да напредват. Движеха се предпазливо, за да не обезпокоят малките работници, които имаха много остро обоняние Бяха изминали вече двеста крачки, когато Бени спря и пошепна на Армандо:

— Мисля, че ще имаме още по-хубаво и доста по-тлъсто печено от бобровото. — Какво видяхте?

— Погледнете пред нас, на брега на заливчето.

Армандо погледна в посоката, която му сочеше каубоят, и видя едно животно, седнало на задните си крака. Луната вече бе изгряла и светлината й се отразяваше във водите на езерото точно пред него. Армандо успя да го огледа внимателно. Приличаше на малка мечка, но имаше нещо мише в него, поне така изглеждаше муцуната му. Бе дълго повече от половин метър, с опашка от около двадесет и пет-тридесет сантиметра, а козината му бе жълтеникава, нашарена с черно. Напълно успокоено от тишината, която цареше в гората, и несмущавано от бобрите, то бе седнало на ръба на заливчето и от време на време потапяше лапи във водата, придърпваше нещо оттам и го поставяше пред себе си.

— Какво прави? — удивен попита Армандо. — Бих казал, че това животинче мие нещо или лови риба.

— Този енот наистина е зает с миенето на вечерята си.

— А!… Какво казахте?…

— Преди да започне да се храни, това чисто животно измива и кестените си, и ларвите и рибата молюска, с които се храни.