Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 42

— Шегувате ли се?…

— Не Армандо. Енотът или миещата се мечка, ако така ви харесва повече, има този добър навик. Гледайте с каква сериозност и колко добре измива храната си. Събира я на брега, за да може после на спокойствие да я изяде

— Виждам, господин Бени. Какво нещастие че нямаме никаква храна.

— Така е, но сме гладни, а месото на енота е превъзходно.

Прицели се с пушката в животното, което на разстояние седемдесет-осемдесет метра спокойно продължаваше да мие и после натисна спусъка След изстрела отекнал в горичката и принудил бобрите да се разбягат, последва глух плясък. Бедният енот, грубо прекъснат в работата си от жестокия куршум на ловеца бе паднал във водите на залива. Бени и Армандо се спуснаха на брега и побързаха да го уловят, преди течението да го е отнесло в езерото.

— Горкото животинче — каза Армандо. — Убито, докато се готвеше да се храни.

— Ще послужи за вечеря на нае младежо, та дори и за закуска тъй като е доста едра Хайде да се връщаме защото вече чувам лая на койотите и воя на вълците.

Бени метна енота на раменете си и двамата тръгнаха като следваха брега на заливчето. Бе великолепна спокойна нощ. Луната се издигаше в небето с цялото си великолепие и осветяваше бобровата поляна и гората, а високо горе проблясваха милион звезди. Свеж бриз, наситен с острия аромат на пелин и мента, подухваше от близката прерия. Листата на черния дъб, върбите, елите и смърчовете леко шумоляха. В далечината се чуваше цвърченето на големите щурци и от време на време — воят на вълк или лаят на койот. Бени и Армандо, обезпокоени за конете, които бяха оставили оттатък долинката, бързаха. Когато преминаха поляната на бобрите, прекосиха височините и достигнаха до противоположния край, чуха уплашеното цвилене на мустангите. Бени се разтревожи да не са нападнати от глутница вълци или от мечка. Спусна се по скалите в долината и изненадан видя конете свободни да подскачат на края на гората.

— Какво значи това? — запита се той, като сграбчи пушката — Че са имали сила да скъсат юздите?… Момче внимателно и приготви оръжието!

С едно изсвирване повика конете които побързаха да се приближат, като се мятаха неспокойно и цвилеха

— Чакай да видим — каза Бени и хвърли подозрителен поглед наоколо.

Хвана поводите и веднага забеляза, че бяха прерязани наполовина.

— Хм!… — промърмори. — Каква е тази загадка?

— Скъсани ли са?

— Не Армандо, прерязани с нож — отговори каубоят с намръщено чело.

— От кого?

— Ето загадката: от кого? Доколкото знам, нито едно животно не може да пререже така толкова здрави ремъци.

— Сигурен ли сте?

— О!… Повече от сигурен.

— Значи някой е идвал тук.

— И аз така мисля.

— И кой?

— Кой!… Кой!… Да ме вземат дяволите, ако знам!

— Може би някой индианец?

— Възможно е.

— А защо не ги е взел със себе си?…

— По простата причина, че не му е стигнало време.

— Значи този човек трябва да е наблизо.

— Сигурно, Армандо, и може би ни следи.

— Какво смятате да правим?

— Веднага да яхнем конете и да се отдалечим в галоп, за да им попречим да ни проследят и да открият скривалището ни. Хайде, качвайте се!…