Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 34

— И двамата!… Благодарение на двуцевките ще се отървем от това стадо бесни кучета…

— Бени, вие ли сте? — попита младежът, като се надигаше.

— Да Армандо — отговори каубоят. — Станах тъкмо навреме, за да се възхитя от смелостта ви и да дам полагащото се правосъдие на Големия дух — индианеца, който се готвеше да ви скалпира.

— Ранен ли сте?

— Малко натъртен, но нищо сериозно. На конете или останалите ще ни настигнат!

Четирите коня от каруцата бяха спрели около Карибу, който правеше отчаяни опити да се изправи.

— По дяволите!… — извика Бени с глас изпълнен с болка и гняв. — Конят ми си е счупил крака! Дълго ще съжалявам за това животно!

Той прехвърли бързо седлото на един от четирите коня. Армандо направи същото. Бени възседна мустанга си и изкрещя:

— Внимавайте! Пред нас има опънато въже!

— Къде? — попита Армандо.

— В тревата.

Изпънаха крака в шпорите придърпаха юздите конете направиха по един хубав скок и преминаха над ловко опънатото от двамата индианци въже.

— Видяхте ли го? — попита Бени.

— Да.

— Хитреци! Ако не бяха вашето безстрашие и изстрелът ви, някой от нас щеше да остави скалпа си.

— Дали има други засади?

— Не знам. Ще си отваряме добре очите и ще ги избегнем.

— Как тези двамата са успели да ни задминат?… Чудя се..

— Може би са тръгнали много преди другите А! Не виждате ли конете им как бягат през прерията? Скрили са ги в тревата, като са ги накарали да легнат. Хайде! Пришпорвайте смело и да се помъчим да ги изпреварим, за да завием към брега на езерото.

Двата мустанга, които досега ги следваха свободно, пришпорени, препуснаха бързо, като за няколко минути надминаха с повече от петстотин крачки изтощените вече коне на преследвачите. Другите два коня продължиха да галопират край тях, ту отпред ту отстрани на бегълците готови за смяна. След около една миля Бени се обърна.

От четиридесетте и повече индианци устояваха все още само десет — дванадесет. Останалите принудени да спрат, се виждаха из прерията на такова разстояние, което ги караше да загубят всяка надежда за скалповете на белите мъже.

— Отлично! — възкликна каубоят весело. — Все още са група, а след четвърт час ще бъдат двама-трима и тогава за после ден път ще накараме пушките ни да гръмнат. Изморихте ли се младежо?

— Малко, признавам си — отговори Армандо.

— Още половин час, а после ще си починете приятелю.

— Още ли сме напред?

— Вече сме на хиляда метра пред тях.

— Какви прекрасни коне имате!

— Избрани са много грижливо. По дяволите! В прерията от краката на коня зависи спасението на каубоя. Какво нещастие да загубя моя Карибу! Беше несравним кон, който няма да мога да заместя с друг. По дяволите тези проклети индианци! Шарената опашка ще ми плати, това е думата на Бени Блайт!