Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 23

— Не, Гарваните няма да изменят на гостоприемството си и уважават Големия ловец, чието сърце е смело колкото на сивата мечка!

Бени си отдъхна Решителната битка с твърде малки изгледи да спаси скалпа си се бе разминала.

— Знаех си — каза той, — че Червеният облак е честен. Когато дойдох тук сам, сред двеста смели воини, аз дадох доказателство, че му имам доверие.

Вождът, разчувствуван от похвалата остави томахавката върна се при огъня и като седна каза:

— Нека Големият ловец седне и ме чуе!

— Целият съм само слух.

— Къде се намира Шарената опашка?

— В ръцете на воините на Голямата майка.

— Какво ще правят с него?

— Ще го убият, ако не освободиш бледоликия затворник, завързан на стълба на мъченията.

— Шарената опашка е един от най-добрите воини на нашето племе.

— Знам.

— Не искам той да умре.

— Освободи затворника и няма да умре.

— Кой ще ми гарантира?

— Аз, Големият ловец, приятел на червенокожите.

— Значи ти си натоварен с размяната?

— Да, Червен облак.

— Така да бъде, тази вечер ще заминеш, придружен от двадесет мои воини.

— Достатъчни са само двама.

— Защо не двадесет?

— Такова е желанието на воините на Голямата майка, за да се избягнат всякакви възможни сблъсъци. Знаеш, че между бледоликите и червенокожите никога не е царяло разбирателство.

— Имаш право: много злоба съществува между нае Но ти няма да заминеш преди танца на бизоните, който ще се състои тази вечер след залез слънце тъй като съм обещал на него да присъствува и затворникът.

Бени смръщи чело и помръдна неспокойно. Този жест не убягна от вниманието на вожда.

— О, Големият ловец не бива да се страхува. Има думата на вожда на племената на Гарваните и на Големите кореми. Освен това той трябва да знае, че танцът на бизоните няма друга цел, освен да ускори идването на стадата бизони. Моето племе вече няма никаква храна. През тази зима изяде почти всички кучета и ако бизоните не побързат да дойдат, ще гладуваме.

— Така е зимата тази година бе много студена — каза Бени, — но след танца големите животни ще се притекат да нахранят червенокожите.

— През това време Големият ловец нека си почине в моята палатка и да приеме гостоприемството на Червения облак.

— А затворникът?

— Ще бъде освободен от стълба и нахранен.

— Благодаря, вожде!

Червеният облак уведоми старците, че съветът е завършил, и излезе, за да проследи подготовката за нощното празненство, което трябваше да привлече бизоните, за да поднесат те сочното си месо на гладните индианци.

След няколко минути един младеж влезе в палатката и поднесе на каубоя изпечено парче див пуяк, сухари, препечени семена от борова шишарка, превъзходни индиански гулии, големи колкото яйца, и половин бутилка уиски, или огнена вода, както го наричат индианците Каубоят, който бе яздил почти през целия ден и след сутрешната закуска не бе ял нищо освен малко малини, с охота прие храната, изпратена му от вожда, изгълта я лакомо, запали една лула, просна се върху бизон-ската кожа и търпеливо зачака залеза на слънцето. Тъкмо бе свършил втората си лула, когато навън се понесе адски шум — крясъци, придружени от неприятно и глухо думкане предизвикано от удари по мехове Бени прибра лулата в джоба си, стана и излезе. Сенките се спускаха бързо, като покриваха вече боровата гора, но около лагера бяха запалени огромни огньове в които гореше каучуково дърво и които хвърляха силна светлина. Повече от четиристотин индианци, надошли от околностите заедно с много жени и деца се бяха събрали в широк кръг. Червеният облак с голямото си наметало се бе настанил в средата пред четирима индианци, които неуморно удряха меховете в равен, монотонен ритъм. Срещу него, на десетина крачки разстояние седеше друг индианец, загърнат в огромна кожа от бял бизон, с глава, украсена с перушина. На гърдите си имаше гердани от мечешки зъби, кости, гущери, жаби и опашки от кучета и вълци. Това явно бе жрецът на племето и в този момент представляваше „първият човек“ — нещо като Ной, отървал се от световния потоп. Изведнъж осем мъже като тичаха бързо, се появиха отпред и се подредиха един срещу друг. Те представляваха бизоните, на главите си носеха рога от тези огромни животни, отзад имаха спуснати опашки, а на краката — привързани кичури коса. Телата им бяха голи, със странни рисунки в бяло и червено. Концентрични кръгове очертаваха челюстите им. Върху коремите им бяха нарисувани детски лица, а на раменете си носеха но един вързоп от върбови клони. Тези осем танцьори по даден от вожда знак започнаха да тичат приведени наоколо, после застанаха в първоначалното си положение, като се качваха един върху друг, тръскаха рогата си и се мятаха ту надясно, ту наляво. След като танцуваха около четвърт час под звуците на тази монотонна музика, те полегнаха сред тревата, а в това време в осветения кръг навлязоха други петнадесет-двадесет възрастни и една група момчета. Те представляваха животните и влечугите на прерията — имаше бобри, които носеха провесена отзад дълга опашка змии, целите голи, но изрисувани на петна и кръгове елените бяха оцветени в жълто и украсени с опашки; имаше планински овни, покрити с дълги кичури вълна не липсваха и мечките, представени от трима индианци, покрити с великолепни искрящо черни кожи от барибал. Всички започнаха да танцуват в пълно безредие свирачите усилиха музиката, а зрителите започнаха да пригласят с пълно гърло. Бизоните се катереха един върху друг, мечките преследваха антилопите и овните а змиите пълзяха след бобрите като се опитваха да ги настигнат. Когато празникът достигна кулминацията си, се появи един напълно гол индианец, който не носеше нищо друго освен бизонска опашка и кожен пояс боядисан в черно, с бели петна Беше въоръжен с тояга, която завършваше с топче Той олицетворяваше духа на злото, който искаше да стане господар на бизоните, за да накара индианците да страдат от глад. Като видяха този гений на злото, зрителите започнаха да крещят силно, а кучетата да го лаят. Жените се нахвърлиха отгоре му, обсипваха го с проклятия, хвърляха кал и се мъчеха да му изтръгнат тоягата. Всички го блъскаха, удряха хапеха и деряха с нокти, заплашваха да го разкъсат на парчета, но индианецът енергично устояваше на всичко това и се стремеше да се нахвърли върху бизоните. Червеният облак и неговите храбри воини, от своя страна го заплашваха с оръжията си, а жрецът се стремеше да се провре напред, носейки лулата на мира. Като видя лулата духът на злото реши да се оттегли и остави в ръцете на една млада жена счупената на две тояга. Поражението на злия гений бе поздравено с радостни викове от страна на цялото племе, а жените триумфално понесоха девойката, която го бе обезоръжила. Това момиче сега притежаваше съзидателната сила и имаше власт над живота и смъртта на всички. Провъзгласена за Майката на бизоните, сега тя имаше правото да ги призове или да ги възпре да дойдат.