Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 22

Логиката на индианския вожд бе убедителна, но Бени не загуби присъствие на духа Той разчиташе на заложника.

— Признавам правото на вожда Червения облак — каза той — и не мога да го виня. Не всички бели са приятели на червенокожите знам това но тези, които бяха убити от вашите воини, бяха приятели на Големия ловец. Ти, големият вожд се инатиш и ги наричаш твои врагове. Така да е. Помисли обаче, че воините на Голямата майка са много и могат да нападнат Големите кореми и да отмъстят за скалпираните бледолики.

— Е, добре Червеният облак ще събере воините си и няма да се откаже от борбата — отговори вождът. — Гарваните са смели и все още многобройни. Ако се наложи, ще умрат, за да защитят ловните си земи, но преди това ще причинят на затворника хиляди мъчения и ще окачат на знамето като доказателство още кървящия му скалп. Какво ще каже Бялото око, който е най-старият воин на племето?

— Че вождът, Червеният облак, говори добре — каза запитаният.

— Големият ловец чу — каза вождът. — Занеси отговора на Гарваните на воините на Голямата майка! Аз казах!

— Не още — възрази Бени. — Тъй като Червеният облак не иска да пусне затворника ще му предложа размяна, която сигурно ще приеме.

— Каква замяна? — полюбопитствува индианецът, като го погледна внимателно, а челото му помръкна. — Какво иска да каже Големият ловец?

— Големият вожд Червеният облак не е ли забелязал твърде дългото отсъствие на един от неговите най-ценни воини?

— Шарената опашка?… — попита вождът с известен страх, който напразно се мъчеше да скрие.

— Да — отговори Бени.

— Какво се е случило с моя воин?… — извика вождът в неочакван изблик на гняв.

— Той е в ръцете на воините на Голямата майка.

VI

ТАНЦЪТ НА БИЗОНИТЕ

При тези думи Червеният облак, Бялото око и всички останали скочиха като зверове хванаха томахавките окачени на поясите им, и изгледаха жестоко безстрашния каубой, което предвещаваше избухване на дива разпра. Бени не помръдна, само дясната му ръка се плъзна по колана, където държеше скрит револвера си. Готов на всичко, той хвърли бърз поглед към изхода на палатката, за да се увери, че отстъплението му не е възпрепятствувано и че мустангът му все още стои завързан на кола.

— Ти лъжеш! — възкликна Червеният облак. — Шарената опашка е твърде опитен, за да се остави да бъде хванат от хората на Голямата майка. Внимавай, рискуваш скална си!

При тази заплаха по устните на каубоя пробягна усмивка.

— Как не! — каза той. — А може би Големите кореми не почитат вече гостите си, с които заедно са пушили лулата на мира?

Червеният облак не отговори: гледаше старците като че ли им искаше съвет, който можеше да реши съдбата на каубоя — живот или смърт. Ръката му все още стискаше томахавката, сякаш нямаше търпение да се хвърли в бой. Бени, гордо изправен, без сянка на страх, въпреки че бе разбрал, че животът му виси на косъм, очакваше отговора на вожда. В същото време държеше здраво револвера под дрехата си, готов да открие огън срещу червенокожите и да се измъкне светкавично от палатката. Червеният облак погледна въпросително всички воини, обърна се към каубоя и каза: