Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 6

Децата бързо се разбягаха.

II. ХВЪРКАТИЯТ ПРАТЕНИК

Току-що описаната сцена се разигра за миг. Огромната тълпа сякаш бе пометена от ураган. Заедно с нея изчезнаха и пазителите на реда, и храмовите прислужници, и войниците.

Нищо не пречеше вече на отстъплението на Хирам. Заедно с другарите си и спасената девойка той излезе на една пуста улица: вълната от хора се беше оттекла на обратната страна.

— О! Благодаря ти! Ти ме спаси! — прошепна Фулвия.

— Аз само изпълних дълга си към теб — отговори Хирам. — Някога и ти направи същото, макар че ти бях враг.

— Ти си враг на римляните, а аз не съм римлянка, аз съм етруска.

— То е почти същото. А сега да бързаме, защото хванат ли ни, няма да има пощада… Знаеш как постъпиха с Атилия Регула и другарите му, които съдбата даде в наши ръце; още живи им одраха кожата. Тези ужасни трофеи сега висят в нашия храм.

Тялото на девойката нервно потрепера.

— Хайде, по-скоро! Не трябва да губим нито минута. Добре че никой не ме позна и ще можем да разчитаме на убежище.

Но Фулвия се безпокоеше за нещо.

— Успокой се. Още никой не ни гони — обърна се към нея Хирам.

— Страхувам се от Фегор — прошепна Фулвия с треперещ глас.

— Защо се боиш от него? Ако ни се изпречи на пътя, ще направи една студена баня в морето.

— Ти не можеш да го хванеш! — изплашено забеляза девойката. — Хитър е като змия и лош като грък. Но може би нищо не е узнал.

— Да вървим.

През тъмните и безлюдни улици бегълците скоро стигнаха до градската стена и морския бряг. От двете страни на масивната врата пазеха стражи. Хирам пусна в ръката на един от тях няколко златни монети и разрешението за минаване беше дадено.

Пет минути по-късно те вече стояха на палубата, на малкото, но здраво и бързо Хирамово корабче. Това беше така наречената „имиола“, с гребци и платна, високо кормило и обкована с бронз носова част.

Веднага поставиха няколко стражи. Хирам попита дошлия при него висок и мускулест момък, който беше едновременно и кормчия, и надзирател на гребците, има ли нещо ново.

— Не, господарю, няма нищо — отвърна кормчията. На бледата и неясна светлина на лампата Фулвия забеляза как лицето на спасителя й се промени.

— Нищо! Нищо! — прошепна той тихо. — Може ли да бъде? Какво се е случило? Защо не пристигат вести? Акка! — довърши високо той.

На повикването бързо се отзова един млад войник.

— Дали не си направил някаква грешка при изпълнението на поръката, Акка?

— О, не, господарю. Предадох със собствените си ръце нашия пратеник на робинята и тя ми даде нейния.

Хирам се замисли. Фулвия, която не можа да разбере нищо от този разговор, нито кой е пратеникът, който се предава от ръка на ръка, неспокойно следеше всяко негово движение. Той се приближи до парапета на борда и внимателно се загледа през нощната мъгла към града. Оттам неясно се дочуваха барабанни удари, рев на слонове и отчаян кучешки лай.