Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 5

— Пуснете това момиче! — извика първият, като отблъсна великия жрец и вдигна меча си над него. — Оставете я! Тя е моя!

— Как? Ти се осмеляваш?! … — изкрещя яростно жрецът.

— Да, осмелявам се да я отнема от това бронзово чудовище.

— Кой си ти, та оскърбяваш едно божество?

— Аз съм син на Картаген и в боя при Триземенското езеро спасих живота на Анибал. Много пъти мечът ми е определял изхода от кървави сражения в полза на Картаген. Аз съм най-после завоевателят на половина Галия и за награда на всичко това — довърши тихо той — моето отечество ме изпрати на заточение в Тир.

— Името ти, дръзки? — попита жрецът.

— Ще го узнаеш, старче, но после. А сега остави римлянката или … — и той заплашително вдигна меча си.

— Но тя е дъщеря на вражеско племе и народът иска нейната смърт.

— Народът? Тогава нека народът знае, че когато лежах, пронизан от неприятелска стрела, тази девойка ме спаси, отведе ме в дома си и ме цери като брат.

— Но тя е обречена да бъде жертва. Ти не ще посмееш да нарушиш закона и да потъпчеш правата на Ваал-Молох — яростно закрещя пребледнелият жрец. — Тази римлянка е осъдена да бъде изгорена и нищо не може да я спаси.

— Не признавам това. Остави Ваал-Молох сам да докаже правата си. Но той мълчи.

— Светотатец! Не знаеш ли, че оскърбеното божество никога не забравя.

— Това знаеш ти — каза воинът с иронична усмивка. — Нека Ваал-Молох ме изгори… ако може.

Нямата, изплашена и слисана тълпа затаи дъх. Никога досега не бе и се случвало да чува подобни думи. Те всяваха ужас и внушаваха страх. А воинът с блестящи одежди и грозно святкащ меч спокойно стоеше пред страшния, но сякаш безсилен сега бронзов Молох. Самата му поза излъчваше дързост и предизвикателство към Молох — отмъстителното, кръвожадно и безпощадно божество на древните финикийци и картагенци.

Пред Ваал и неговото могъщество трепереха всички в Картаген, дори членовете на Върховния съвет. А воинът стоеше и се надсмиваше над Ваал. И Ваал мълчеше, сякаш изплашен от дръзкия вик, който за пръв път през хилядолетното му съществуване се осмеляваше да му отправи човек.

Миг и с бърз удар воинът повали на земята вкопчилия се в ръката на девойката жрец, после извика със силен глас: „Другари, спомнете си как римляните при Канна разпъдиха нашите бойни слонове. Направете го за една невинна.“ Придружаващите го войници се хвърлиха напред и изсипаха върху главите на събраните слонове дъжд от факли.

Дебелокожите животни се дръпнаха назад, втурнаха се през гъстата тълпа от човешки тела и се разпръснаха във всички посоки. Хората, тъпкани, мачкани и блъскани, също побягнаха и скоро площадът опустя.

Заграден от другарите си, воинът поддържаше тялото на девойката.

— Това си ти, Хирам? — попита плахо тя.

— Шт! Мълчи! Не произнасяй това име. Аз съм умрял за всички … дори за родината си — и в гласа му прозвучаха тъга и горест. После, като забеляза плачещите около него деца, определени за жертви, ласкаво им каза: — Спасявайте се, малките ми. Вървете си по домовете. За днес Молох е сит.