Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 42

— Тук ще бъде трудно да се промъкнем със сила, ако не ни пуснат доброволно! — промърмори Тала, оглеждайки високите масивни стени. После дръпна тежкото чукче, заместващо звънеца. Едва беше заглъхнал звукът и в стената се отвори малко прозорче, от което груб глас попита кои са и какво искат.

— В името на Съвета на сто и четиримата — отворете! — със заповеден глас отговори Тала.

— Защо толкова късно? — продължи недоверчивият пазач.

— Глупак! — сърдито извика Тала. — Нима в Картаген сега съществува време? Ден или нощ? Републиката е в опасност и всеки миг е миг за действие.

— Защо сте изпратени от Съвета?

— Да сменим стражата и да увеличим броя на жреците. Водим със себе си дванайсет ваши братя.

Зад стената се чу шум от оръжие и вратата най-сетне се отвори със скърцане.

Няколко въоръжени войници със светилници в ръце пристъпиха напред и доближиха до вървящия пред всички Тала.

— Вие ли сте началникът? — попита един от тях.

— Аз — отговори запитаният.

— Имате ли писмено нареждане от Герман?

— Не, понеже той ненадейно замина за Утике и нямаше време да ми подпише такова. — „Какво щастие — мислеше си Тала през това време, — че Фегор ми съобщи тази новина.“

— Чакай! — извика един от войниците, тръгвайки към Тала със светилника си. — Струва ми се, че познавам този глас. Ти не си ли водителят на гръцките наемници?

— Най-сетне ме познахте. Сега ще ни пуснете ли?

— Да, пътят е свободен. Но какво да правят тези, които ще смените?

— Съветът заповяда незабавно да тръгнат за Утике, където ги чака Герман. Струва ми се, че ще им бъде възложена някаква специална мисия. Всичко ли ми оставяте наред? Относно дъщерята на Герман?

— Да. Имате ли други нареждания?

— Не.

Този, който задаваше въпросите и който, по всичко личеше, бе началникът, тури пръсти в устата си и нададе пронизителен писък: веднага от храма излязоха петнайсет-шестнайсет души войници.

— На път — извика той, когато всички се събраха около него. — По заповед на Съвета ще идем в Утике. Тръгвайте към пристанището. И така, Тала, предавам в твои ръце охраната на храма. Сбогом!

* * *

След дълго лутане из мрачните и глухи помещения отрядът се озова пред тежка бронзова врата, която изглежда водеше към централната част на храма. Сидон почука и на въпросителния глас отвътре настойчиво помоли да бъдат пуснати доведените жреци и да се даде вечеря на новата стража. Но този път претърпяха неуспех: зад вратата се чу шум от множество гласове, след това настъпи тишина и най-после отговориха, че тук не могат да влязат — ще трябва да отидат в страничната къща, където било специалното място за стражата.

Помещението се оказа подземие, лишено от прозорци. Вероятно беше изсечено в скалата, която служеше за основа и на храма. Посрещнаха ги слуги, които веднага приготвиха обилна вечеря, придружена от чудесно вино. В това време влязоха и няколко жреци. Тяхното поведение, както и това на слугите, направи впечатление на Сидон; те изобщо не говореха, но слушаха всичко. Освен това през цялото време се навъртаха около вратата, която бе единственият изход от това подземие.