Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 40

Фулвия мълчаливо повдигна рамене.

В това време Хирам замислено бе отпуснал глава: по лицето му бързо минаваха тъмни сенки.

— Намери ли някакъв изход, вожде? — обърна се към него Фегор. — Според мен всяка минута е скъпа. Римляните няма да ни оставят още дълго време на мира. Може би след няколко дни ще бъде късно да почнеш, защото Съветът очаква да бъдем нападнати и по море, и по суша.

След къса пауза той продължи.

— Можете да мислите за мен каквото искате. И какво от това? Вие ми казахте, че съм бил подъл. Но аз ви отговарям, че съм такъв само за хората, но не и за отечеството си. И моето сърце, въпреки че е шпионско, тупти за него. Да, ние ще се бием. Все още има благородни хора сред стените на Картаген. Но дали всичко това няма да бъде напразно? Ще имаме време пак да поговорим. Кажи ми, ще бъдат ли достатъчни твоите хора, ако решим да нападнем храма?

— Сигурен съм в туй! — кратко отговори Хирам.

— Добре. Довечера след залез слънце ще дойдеш с другарите си на пристанището. Ще ви чакам там с лодка и ще отплуваме за храма на Танита. Там ще ви покажа къде е скрита Офит и къде да се спасим в случай на опасност. Изобщо ще ви помогна във всичко, което мога.

— И не забравяй, че всеки миг ще съм с теб — каза Хирам, като стана и се приближи до Фегор. — При най-малкото съмнително движение ще бъдеш убит.

— Глупости! — отвърна хладнокръвно шпионинът. — Ти си най-недоверчивият човек, когото съм срещал. Нима досега нямах възможност да те предам сто пъти? Но ползата от това би била загубата на Фулвия и обещания от теб талант. Хайде стига. И така — до довечера. Ще се видим на пристанището.

Той тръгна към вратата и погледна етруската с някакъв особен поглед. Във взора на този човек, погубил толкова хора, сега светеше дълбока нежност и тъжно силно чувство.

Любовта към Фулвия наистина бе изпълнила цялата му душа и той бе загубил душевното си спокойствие.

Фулвия забеляза, че този молещ поглед е насочен към нея, но остана съвсем равнодушна и с нищо не отвърна на прощалния му взор.

Фегор обезкуражено махна с ръка и излезе.

— Сега шпионинът ни каза истината — каза Тала на Хирам. — Ако се забавим, рискуваме да се погубим.

— Да, имаш право. Ще се опитаме да вземем Офит, а после ще решим какво да правим по-нататък.

Фулвия живо се обърна към Хирам и попита с разтреперан глас: „Когато освободим Офит, незабавно ще напуснеш Картаген, нали?“

— И аз самият не знам — отговори Хирам. — Във всеки случай ти ще бъдеш навсякъде с нас: ако не поискаш да останеш тук, разбира се.

— О, не, не! — отговори нервно Фулвия, но се сепна. — Аз трябва да остана — добави тихо тя. — Аз няма да видя пак гълъбовото небе на прекрасната си родина. Така е пожелала всемогъщата Съдба!

— Но защо? — учудено попита Хирам. — Защо ще останеш, когато след няколко дни Картаген ще бъде обсаден и ще изтърпи всичките ужаси на победения?

— Не ме питай за това — отвърна тъжно девойката, — не мога да ти кажа причината.

— Хм — замислено продължи Хирам, — почвам да си мисля, че презрението към шпионина е само външно, а в сърцето си ти го обичаш.