Читать «Огненият човек» онлайн - страница 9

— Мили Гарсия, работата ни е спукана — каза Алваро. — На диваците им трябват тези пироги за да ни нападнат.

— И какво ще правим? — попита юнгата.

— Ще донесем две бурета с барут и ще им сложим хубави фитили, — студено отговори Алваро.

— Значи ще бъдем вдигнати във въздуха?

— Заедно с тях, ако не успеем да отблъснем атаката им.

— Ох, сеньор!…

— Ако предпочиташ шиша, не те спирам. Но аз искам да умра като войник…Все пак си мисля, че ще успеем да отървем кожите… О, да! Ще направим хубава мина на кърмата на кораба и ще получим великолепен резултат.

И премери на око дължината на каравелата.

— Приблизително осемнадесет метра — каза си той. — Трябва добре да измерим разстоянието… Най-много да бъдем хвърлени в морето… Къде са буретата с барута?

— В кабината на лоцмана. Но какво искате да направите, сеньор?

— Има ли на кораба фитили?

— Добре насмолено въже ще свърши същата работа.

— Умен си — каза Алваро, като се усмихваше.

— Да започваме да правим мината. Избухването ще разруши кърмата, но за нас това няма значение, защото каравелата вече не става за нищо!

Алваро отвори предпазливо бурето с барут и изсипа от него около килограм и половина в предварително приготвената платнена торба, след това я сложи в едно сандъче, от което бе извадил разни матроски принадлежности. После взе парче насмолено въже и пъхна единия му край в торбата с барут, която се намираше в сандъчето.

— Ето ти я мината! — каза той.

Той отново отвори бурето с барута и като го покри с мокро платно, занесе го в кабината.

През това време пирогите на диваците, маневрирайки изкусно, навлязоха в залива и се появиха вдясно от подводните скали. Погледите на бразилците бяха насочени към каравелата, която те следяха внимателно. Навярно те вече бяха съобразили, че с този великански, за техните представи кораб, са пристигнали в залива белите хора. Възможно беше да са забелязали и присъствието на Алваро и Гарсия на каравелата. Но океанът беше още много бурен, и поради това те не се решаваха да преплуват залива с пирогите си. Макар че вятърът беше утихнал, по залива продължаваха да се носят грамадни вълни. Освен това нощта приближаваше и диваците нямаше да се решат да плуват в тъмнината сред многобройните подводни скали в залива.

— Те не се решават да ни приближат, сеньор — отбеляза юнгата.

— Вярват, че няма да им избягаме — отговори Кореа. — Да се надяваме, че вълните ще им попречат. За всеки случай тази нощ ще спим на смени. Понеже си по-млад, ще си легнеш първи.

— Щом почувствате, че очите ви започват да се затварят, веднага ме събудете.

— Това се разбира от само себе си, момче.

Алваро взе и двете пушки и седна върху увитите на кълбо въжета, откъдето можеше да се вижда добре брега.

Нощта настъпваше бързо и всичко се обвиваше в непроницаема тъмнина, защото небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Само огньовете на брега се виждаха. Тези огньове бяха накладени от диваците, и на тяхната светлина се виждаха голите им фигури. Те ръкомахаха и сочеха скалите, на които се беше натъкнала каравелата, но около полунощ всички си легнаха и огньовете започнаха да гаснат.