Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 40

От храма не се чуваше никакъв шум. В тъмнината не можеше да се различи каквото и да било. По всяка вероятност войниците, натоварени с пазенето на принц Амравати, спяха дълбоко.

— Да се прехвърлим! — прошепна Сандокан. — Само това ни остава!

— Слизайте! Въжето е достатъчно дълго и достига пода! — каза Яниш, след като разтърси въжето, за да разбере докъде стига.

Но неговото учудване бе много голямо, когато усети, че въжето е опънато и оказва известна съпротива.

Без да проговори, хвана ръката на Сандокан и я поднесе към въжето.

Сандокан усети същото.

— Какво е това?

— Като че ли на другия край на въжето има някаква тежест. Сигурно е някой от войниците, който го е забелязал и иска да мине за много хитър.

— Да опитаме да дръпнем. Той ще пусне въжето! –, пошепна Сандокан.

— Та да вдигне тревога?!

— Ако ни е забелязал, и без това ще я вдигне. По-добре е да узнаем навреме какво е това!

— Да, имаш право… Да теглим! Сандокан, Хирундо и Яниш хванаха въжето и го издърпаха.

След пет минути ръката на Яниш докосна човешка глава.

— Някакъв мъж е хванал въжето със зъби — каза той.

Сандокан и Хирундо протегнаха ръце и след малко на прозореца бе издърпан странният човек. Като седна на прозореца, той пусна въжето. Ръцете му бяха завързани на гърба.

— Благодаря — каза той, — развържете ме и да слизаме! Войниците може да се събудят!

Кой беше този човек? В тъмнината не можеше да се различи нищо.

Хирундо развърза въжето, с което бяха стегнати ръцете му.

Голяма надежда затрептя в сърцето на Еллора:

— Кой си ти?

— Принц Амравати ли си? — попита Хирундо.

— Не.

— Тогава кой си?

— Аз съм факир! Войниците на принц Ситасива ме хвърлиха в храма, защото им поисках милостиня. Обезоръжиха ме, вързаха ме, за да ме убият утре сутринта. Чух преди малко, че нещо става в храма. Всички войници са заспали. Видях, че от прозореца се спуска въже, и застанах под него. Можех да се заловя само със зъби и така вие ме издърпахте.

Всички гледаха с безкрайно учудване необикновения странник.

— Но още сега ще те хвърлим в храма, ако не ни кажеш всичко, което знаеш — каза Яниш.

— Всичко, каквото знам, ще ви го кажа — пошепна факирът.

— Знаеш ли къде е принц Амравати? — попита Сандокан.

— В подземието на храма.

— Откъде знаеш това?

— Слушах войниците, като си говореха, преди да заспят.

— Колко войници има тук?

— Дванадесет.

— Въоръжени ли са?

— С ножове и револвери.

— Как се отнасят с принц Амравати?

— Никой не трябва да го вижда и той не трябва да вижда никого. Спускат му храната през една дупка откъм тавана.

— Значи теб щяха да те убият? — попита Сандокан.

— Да, защото войниците ми казаха: „Който не е на служба при принца и влезе в храма на Теханда, бива убит.“

— Ти излезе жив благодарение на чудо — прошепна Яниш — и затова можеш да благодариш само на нас! Уважавам много малко факирите. Мисля, че всички са лъжци и мързеливци. Но…

— Има доста измежду тях, които са честни хора.

— Например ти!? Какво знаеш да правиш? Факирът остана няколко минути в мълчание. После каза:

— Знам да чета мислите на хората.