Читать «Владетелят на океана» онлайн - страница 11

Малкото оцелели пироги се отдалечаваха с всички сили, а след тях връхлитаха, унищожавайки всичко, безпощадните залпове на „Мариана“.

Като се убеди в пълното поражение на врага, Яниш запуши моментално нова цигара.

— Най-после гостите си отидоха — засмя се той. — Струва ми се, че нашето угощение им се видя твърде горещо! Надявам се, поне сега ще ни оставят на спокойствие.

— Ще ни чакат, господине, при устието на реката! — отвърна Самбилонг, като гледаше също мрачно усмихнат изчезващите врагове.

— И отново ще започнат бой! — потвърди Танхуза, който още при първите гърмежи бе излязъл от каютата, за да вземе участие в сражението,

— Мислиш ли? — попита Португалеца.

— Уверен съм в това — каза Метиса.

— Е, добре. Ще им дадем още веднъж безплатен урок, който завинаги ще ги отучи да се тикат там, дето не са канени. Но ето какво, Танхуза: ще има ли достатъчно вода, за да се доберем с кораба до самия лагер на врага?

— Реката е дълбока на доста голямо разстояние — отвърна Танхуза — и вятърът е благоприятен! Ще се доберем без мъка.

— А какви са ни загубите?

— Осем ранени. От тях — двама опасно и четирима … убити.

— Дявол да ги вземе тия даяки и Поклонника им! — изруга Яниш и добави по-спокойно: — Е, какво? Такъв е законът на съдбата! Война е!

Обърна се към Самбилонг и се разпореди:

— Приливът се увеличава, скоро ще достигне най-голямата си височина. Да се възползуваме и да се измъкнем от пясъка!

КАБАТУАН

Най-напред палубата бе очистена от грамадата неприятелски трупове, сетне екипажът на „Мариана“ започна работа по изваждането й от рифа.

Завързаха две котви откъм кърмовата част, обтегнаха няколко от платната срещу вятъра, дванадесет моряци уловиха лостовете, за да помогнат на макарите. Все по-ясно и по-ясно се чуваше характерното търкане по корабното дъно. „Мариана“ се залюшка под напора на вятъра, който наду грамадните платна, сетне някак незабелязано се помести от мястото си, все по-бързо и по-бързо. Накрая, освободена от пленничеството, се люшна по вълните.

Беше спасена.

— Най-после! — извика Яниш. — Изглежда, приливът беше достатъчен, за да ни смъкне от тази проклета плитчина. Вдигнете котвите, тигърчета, и напред! Право в устието на реката!

— Няма ли да дочакаме да се разсъмне? — попита Самбилонг.

— Устието и фарватерът са широки и дълбоки — отвърна Португалеца. — Танхуза ми каза, че няма наноси. Предпочитам да се промъкна в реката, за да изненадам даяките, които, разбира се, не смятам, че скоро ще си отидат.

Котвите бяха извадени, платната — преместени. Танхуза, който не напускаше палубата, отиде при кормилото.

На кораба само той познаваше тези води и можеше да се ориентира.

— Карай в устието! — каза Яниш. — Когато навлезем, ще те отменим и ще можеш да си отдъхнеш.

— О, господине! — отвърна Танхуза. — Не съм дете. Нямам нужда от почивка. Мехлемът, с който Кабатани намаза раните ми, премахна болките. Сякаш се възродих!