Читать «Последните флибустиери» онлайн - страница 10

Сякаш духовете забелязаха този християнски знак, та отново започнаха да тракат с железата и да влачат веригите, удряйки с тях по буретата и вдигайки адски шум.

Офицерът и двамата войници бързо се върнаха назад, като изкачиха обратно няколко стъпала и се блъснаха в красивата кастилка.

— Господин офицер — прошепна гасконецът, като се преструваше на много уплашен. — Искате да ме изоставите сам с душата на онзи човек?

— Не, не, само искам да си поема малко дъх — отвърна пребледнял офицерът.

— Трябваше да пийнете още малко, преди да се изложите на опасност в тези катакомби.

— Голяма ли е избата ви?

— Никога не съм успявал да я обходя цялата. Говори се, че стига до костницата на градските гробища.

Впечатлени още повече от това разкритие, войниците се поколебаха малко, преди отново да започнат да слизат по стълбите.

— Да тръгваме ли? — попита дон Барехо, който умишлено клатеше лампата, симулирайки нарастващ страх.

— Светете по-добре — отвърна офицерът. — Струва ми се, че ръката ви много се клати.

— Канариос#! Аз вървя най-отпред и ще бъда първият грабнат и отнесен в ада и костницата. Спомнете си, че имам и жена, и то хубавичка отгоре на всичко.

— Сега е моментът да покажете пред нея колко сте смел.

— Ако е заради Панкита, ще сляза веднага и ще пребия всички духове, които обезпокояват избата ми — отвърна гасконецът.

Той повдигна лампата, направи още веднъж кръст във въздуха и смело заслиза по стълбите, макар че продължаваха да се чуват удари на вериги по бъчвите и от време на време вой, който сякаш излизаше от гърлата на разярени вълци. Когато стигна почти до средата, гасконецът отново се спря:

— Господин офицер — изрече той с променен глас, — краката не ме удържат вече.

— Не се показвайте малодушен пред жена си! — отвърна началникът на патрула.

Гасконецът пое дъх и най-после се реши да преодолее и останалите стъпала. Сега избата се откриваше пред тях обширна, с високи стени и доста голямо количество бурета. Изведнъж пред очите им се разкри смразяващо кръвта представление. Стенанията, виковете, шумът от железата бяха престанали, но неочаквано от двата реда крайни бъчви изскочиха два скелета и започнаха да се въртят вихрено, размахвайки белите си дрехи.

Дон Барехо извика силно и изпусна лампата на земята.

— Да бягаме!… Да бягаме!… — викаше той, но с такъв приглушен глас, сякаш някой го бе стиснал за гърлото.

И тримата, войниците и офицерът, се обърнаха кръгом и задъхвайки се, се заизкачваха по стълбите, бутайки пред себе си Панкита, която пищеше така, сякаш някой я дереше. Само за няколко секунди всички се намериха отново в кръчмата. Войниците бяха бледи и задъхани, сякаш бяха загубили гласовете си. За щастие на масата все още имаше вино и няколко чаши отлежал херес, изпити на екс, повдигнаха малко духа на нещастниците.

— Избата ти е прокълната! — каза офицерът, щом се съвзе. — Няма да се занимавам повече с този въпрос. Отворете ни!