Читать «Последните флибустиери» онлайн - страница 11

— Как?… Отивате ли си, господин офицер? — извика Панкита, която се бе отпуснала на един стол, преструвайки се на страшно уплашена.

— Войниците никога не са се били със сенки, хубавице! — отвърна началникът на патрула.

— И къде да отидем да спим сега? Под дъжда ли?… — попита дон Барехо, като се преструваше, че си скубе косите.

— Идете и потропайте на вратата на някой близък.

— Тогава ще трябва да му разкажа защо аз и жена ми сме избягали и утре целият квартал ще узнае, че в избата ми се разхождат духове от костницата

— И ще бъдем напълно разорени! — въздъхна красивата кастилка.

— Останете тук до утре!

— Не, драги кръчмарю; стига ни толкова. Утре през деня ще дойдем да ви видим, за да научим нещо. А сега отворете и ни пуснете да си вървим.

Като се преструваше на отчаян, дон Барехо отвори вратата на кръчмата и всички, включително и Панкита, излязоха на улицата. Дон Барехо изчака шумът от стъпките на войниците да заглъхне напълно, после влезе в кръчмата и докато жена му бързаше да заключи, той се отпусна на един стол и се разсмя от сърце и с такава сила, че възбуди любопитството и на двата духа, които много скоро се показаха на вратата на избата.

— Върни се назад, сатана! — извика гасконецът, като грабна една бутилка. — Вониш ужасно на сяра.

Първи вървеше Мендоса. Той отметна покривката и се втурна към масата, следван от Бутафуоко, който може би за първи път от много години си позволи да се засмее весело.

— Избягаха като зайци — каза дон Барехо. — Ах, каква комедия, приятели!… Не зная как успях до този момент да се въздържа да не се засмея. Вече наистина не можех повече.

— Дали няма да се върнат пак? — попита Мендоса.

— Тъкмо от това се страхувам! Способни са да се върнат заедно с половин дузина свещеници. Това приключение навярно няма да свърши дотук, защото маркиз ди Монтелимар също ще поиска да узнае какво се е случило с тялото и душата на господин Пфиферо. Този фламандец започва да става опасен, макар и да е мъртво пиян. Не ви ли се струва, господин Бутафуоко.

— За съжаление предвиждам големи беди сега, когато маркизът се е усъмнил в нас и неговите хора ни следят навсякъде — отвърна буканиерът.

— Тогава се връщам към моята първоначална идея — отбеляза гасконецът. — Ще сляза в избата, ще махна капака на бъчвата и ще го хвърля вътре. За един пиян човек да се удави в десет хектолитра с вино херес вероятно ще бъде прекрасна смърт.

— Не! — отсече за втори път Бутафуоко. — Мисля, че този човек може да стане за нас много ценен. Ако той действително е доверено лице на маркиз ди Монтелимар, бихме могли да изтръгнем от него много важни сведения…

— Няма ли някакво скривалище в избата ти? — попита Мендоса. — Нямаш ли хамбар в къщи?

Дон Барехо се замисли за малко, после удари с юмрук по масата и извика:

— Преди няколко дни купих съвсем нова бъчва, толкова голяма, че в нея можем да се поберем всички заедно и която смятах да напълня с мескал. Да вземем да напъхаме господин Пфиферо вътре, така няма да има опасност да умре, просмукан с херес.

— Ти май имаш зъб на бъчвите! — възкликна Мендоса. — А ако войниците се върнат, няма ли да има опасност господин Пфиферо да се развика от бъчвата и да те издаде?