Читать «Последните флибустиери» онлайн - страница 12

— Никога вече, защото още щом усетя, че се събужда, вместо да му дам чаша подсладена вода, ще изпразня в гърлото му пълна бутилка с ракия и той отново ще се напие.

— Ако няма нищо по-добро за сега, нека го напъхаме в бъчвата — съгласи се Бутафуоко. — Ще го оставим там, но колкото се може по-малко, защото още щом наемем лодка, ще се наложи да заминем и потърсим Равно дьо Люсан.

— Нека свършим тогава тази работа и да тръгваме — предложи Мендоса. — Сеньорита Инес ди Вентимилия положително се тревожи, че закъсняваме, и няма да си легне, докато не се върнем.

— Как!… Значи тя ви приема нощем? — попита дон Барехо.

— Не смеем да се показваме денем. Никога не са излишни предпазните мерки, когато се предприема борба с един Монтелимар.

Взеха свещи и слязоха в избата. Скоро стигнаха до края на двете редици бурета. Там имаше огромна бъчва, която приличаше на малка кула. В нея можеха да се поберат поне четирима души.

— Както виждате, бъчвата е съвсем нова — отбеляза дон Барехо — и Пфиферо съвсем не рискува да умре задушен.

Бутафуоко и Мендоса подхванаха неподвижното тяло и го подадоха на гасконеца, който го пусна не много внимателно в огромния съд. После постави и капака, но така, че спокойно да може да влиза въздух.

— Обзалагам се, че никой не ще успее да го намери — каза дон Барехо, като свърши.

— Но се чува като диша и хърка там вътре — отбеляза Мендоса.

— Лъжеш се, приятелю — отвърна гасконецът. — Това е новото вино, което ври. Мислиш, че не мърмори ли, когато започне да ферментира?

— Ти си чудесен, дон Барехо! — възкликна Бутафуоко. — Уверен съм, че с помощта на вас двамата не ще ми бъде трудно да отведа госпожица Вентимилия в страната на нейната майка и да прибера огромното наследство, оставено от Великия Качико.

— Искате да кажете, господин Бутафуоко, че още отсега разчитате на моята сабя? — попита дон Барехо.

— Дойдохме тук, за да ви отведем с нас. Не ви ли омръзна да бъдете кръчмар, вие, който по-добре боравите с оръжието, отколкото с бутилката?

— Действително, бях започнал да се отегчавам до смърт. Да, но жена ми?

— Остави я тук да върти кръчмата — отвърна Мендоса. — Когато се върнем, няма да се налага повече да продаваш вино, а Панкита само ще показва многобройните си тоалети и накити.

Изкачиха се бързо по стълбите. После наметнаха пелерините си и излязоха.

— Кога ще се видим отново? — попита дон Барехо.

— Ако ни потрябваш утре, ще трябва да последваш индианчето, което ще ти донесе писмото ни — отвърна Бутафуоко. — Междувременно ще потърсим начин да те отървем колкото се може по-бързо от фламандеца, за да не се компрометираш.

Двамата бързо се отдалечиха, но едва бяха завили зад ъгъла, когато един човек, скрит дотогава в плътната сянка на стара колонада, се втурна по петите им.

Развеселени от изпитото в кръчмата „Ел Торо“ вино, буканиерът и флибустиерът вървяха спокойно по улиците под проливния дъжд. Нито единият, нито другият бяха усетили човека, който ги следваше неотклонно. Бяха отминали вече десетина кални улици, когато стигнаха до къщичка на два етажа. Видът й бе приветлив, а на вратата висеше внушителна табела с надпис „Странноприемница Рио Верде“.