Читать «Синът на червения корсар» онлайн - страница 5

— Значи капитанът скоро ще дойде.

— Легни и се опитай да дремнеш. Ще пазя.

— Какво ти е хрумнало? Мислиш ли, че един стар морски вълк, служил на Червения корсар, ще легне да спи, когато младият граф Вентимилия се намира в опасност?

— Някой идва, Мендоса. Мълчи!

Двамата мъже, които стояха на стъпалата на старата черковна стълба, скочиха и веднага извадиха пистолетите. И двамата бяха едри и стройни. Мендоса беше най-малко на петдесет, а Мартинес едва ли имаше повече от двадесет.

— Той ли е? — попита по-възрастният Младежът напрегна очите си.

— Някой идва насам, но дали е графът, не мога да кажа.

Чу се тихо изсвирване. На стъпалата се качи още един мъж.

— Граф Вентимилия! — възкликнаха в хор двамата приятели.

Бе граф Миранда, или Вентимилия — синът на Червения корсар.

— Нещо ново, Мендоса? — попита новодошлият.

— Нищо особено, графе.

— Успяхте ли да разберете нещо за кавалера Барквазименто?

— Разпитахме повече от двадесет души, но никой от тях не можа да ни каже къде се намира секретарят на маркиза в момента.

— Но на мен ми съобщиха със сигурност, че той е тук някъде — рече графът. — Само той може да ми даде името на човека, осъдил Червения корсар и Зеления корсар на смърт.

— Да не би мръсникът да е усетил опасността и да е духнал нанякъде?

— Невъзможно е. Всички смятат нашата фрегата за испански кораб. Забелязахте ли нещо особено на пристанището?

— Не, господин графе. Търговските кораби цял ден товариха захар и кафе, а военните въобще не са вдигали котва.

— Не съм спокоен въпреки всичко. И най-малката непредпазливост е достатъчна, за да се насочат насреща ни оръдията на фортовете и флотата.

— Екипажът е постоянно на борда. Поставил съм навсякъде постове.

— Бих искал да отплаваме, колкото се може по-бързо. Тази комедия не може да се разиграва до безкрайност. Ако имах възможност да поговоря само десетина минути с маркизата, нямаше да се налага сега да търся този мистериозен секретар.

Той замълча и след миг продължи:

— Не вярвам да си е легнала. Ще направя още един опит. Тръгвайте с мен!

Тримата мъже се отправиха към замъка. Сред огромната сграда светеха само два прозореца. Откъм отворените крила на единия долитаха нежни звуци. Някой свиреше на мандолина.

Графът се обърна към спътниците си:

— Трябва да се прехвърлим през оградата.

— Нищо работа — отвърна Мендоса.

Графът се покатери и след миг се озова в някаква леха от другата страна на стената. Моряците го последваха.

— Вървете подире ми, но не вдигайте шум — рече графът.

Те прекосиха тихо градината и стигнаха до осветените прозорци. Съвсем до стената се извисяваше над тридесетметрово дърво.

— По-хубаво нещо не може да се мечтае — промърмори графът. — Чакайте тук!

Мартинес и Мендоса се скриха в храстите.

Графът се изкачи по дървото. Когато стигна дебелия клон, надвесен над единия от осветените прозорци, той спря. Завесите бяха открехнати, тъй че графът спокойно можеше да разгледа вътрешността на разкошно обзаведената стая. Вътре светеха десетки свещи. Не се забелязваше никой, но акордите на мандолината продължаваха да се чуват.