Читать «Синът на червения корсар» онлайн - страница 3

— Този път ви предлагам само една игра — отвърна капитанът на предизвикателството.

— На вашите услуги, граф Сантяго! Щом това ви прави удоволствие…

— Как? Вие ме познавате? — извика капитанът учуден.

Маркизата пребледня.

— Какво искате от граф Миранда, господин граф Сантяго? — запита тя.

— Предлагам му една игра — отвърна капитанът. — Моряците винаги са предпочитали играта пред танца. Нали, господин графе? — обърна се към граф Миранда той.

— Понякога — сухо отвърна фрегатният капитан.

— Не играйте, графе — рече маркизата.

— Само веднъж — отвърна графът. — Елате, граф Сантяго!

Двамата влязоха в една заличка, където десетина офицери пушеха и играеха, без да проявяват особен интерес към бала. На кръглите масички блестяха златни монети, а заровете и картите се хвърляха от хора с привидно напълно безразлични лица.

— Какво предпочитате — картите или зара, господин графе? — запита уланът.

Играта със зарове ми се струва по-възбуждаща, по приляга някак си на военните — невинно отвърна граф Миранда. — Започваме ли?

Вместо отговор капитанът направи знак на чернокожия слуга и когато той дойде при тях, му заповяда да донесе зарове. След малко негърът се върна с изящно изработена чаша и зарове от слонова кост.

— На какво ще играем, граф Миранда? — запита капитанът.

— На каквото поискате.

— Да играем на живот или смърт тогава.

— Не ви разбирам.

— Когато на нас, войниците, ни омръзне да играем на злато, започваме да играем на живот или смърт. Който загуби, трябва да се застреля.

— Това е ужасна игра.

— Но е много интересна.

— Предпочитам да играя с парите си.

— Колко залагате?

— Сто пиастра.

— Искате да ме ограбите?

— Не, графе. Аз съм твърде лош играч й никога не съм имал късмет нито на зарове, нито на карти.

— Но затова пък при красивите дами, особено при маркизите…

— Не вярвам.

— Нима твърдите, че маркиза Монтелимар не ви харесва?

— Графе, аз съм дошъл тук да играя, а не да дърдоря. Ще заложите ли сто пиастра?

Вместо отговор капитанът взе чашата и хвърли заровете на масата.

— Тринадесет! — рече той. — Това число ще ви донесе нещастие.

— Сигурен ли сте?

— Не. Обаче числото тринадесет никак не ми харесва.

— Може би ще умрете скоро — предположи графът усмихнат.

— От чия ръка?

— Не съм пророк.

— От ръката на някой съперник ли?

— Може би.

— Не вярвам. Миналата седмица убих едного, защото ми пречеше.

— Вие имате бърза ръка, граф Сантяго?

— И сигурна. Сега е ваш ред.

Граф Миранда пое чашата и хвърли заровете.

— Четиринадесет! Интересно! — извика той. — Тринадесет и четиринадесет! Какво ли пък означават тези числа?

Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.

— Какво ще кажете? — запита граф Миранда.

— Че спечелихте стоте пиастра.

— Не мисля за това. Говоря за числата.

— Аз, подобно на вас, също не съм пророк.

— Ще играем ли още?

— Да. Бих искал да видя какви числа ще ви се паднат и този път. Впрочем — замисли се той — предлагам да хвърлим три пъти. За петстотин пиастра.

Капитанът нервно разтърси заровете в чашата и ги изсипа на масата. Той едва сдържа проклятието си. Челото му бе плувнало в пот.